— Изигра ме. Взе ми петдесет лири. Искам си ги обратно.
Хънтър се огледа. Нямаше свидетели, което бе неприятно. Не искаше да убива французина без свидетели. Враговете му бяха твърде много.
— И как така съм те измамил? — попита той, като в същото време пристъпи към Левасюр.
— Как ли? На кого му пука как, по дяволите? Кръв божия, измами ме. — Левасюр вдигна канчето към устните си.
Хънтър използва момента и се хвърли напред. Дланта му удари дъното на канчето и го заби в лицето на французина. Главата на Левасюр се удари в стената зад него. Хънтър грабна канчето и го стовари върху черепа му. Французинът падна в безсъзнание.
Хънтър изтръска виното от свободната си ръка, обърна се и излезе от хана. Нагази до глезените в калта, но не обърна внимание. Мислеше си за пиянството на Левасюр. Твърде глупаво от негова страна да се напива толкова, докато причаква някого.
Помисли си, че е време за нов набег. Всички започваха да се размекват. Самият той прекарваше нощите на твърде много чашки или с жените от пристанището. Трябваше отново да излязат в морето.
Тръгна през калта към губернаторския дворец, като се усмихваше и махаше на курвите, които му подвикваха от високите прозорци.
— Всички говорят за кометата, която се появи над Лондон непосредствено преди чумата — каза капитан Мортън и отпи от виното си. — При чумата от петдесет и шеста също имаше комета.
— Имаше — отвърна Алмънт. — И какво от това? Комета се появи и през петдесет и девета, но доколкото си спомням, тогава нямаше чума.
— Но пък през същата година завърлува шарка в Ирландия — обади се мистър Хаклет.
— В Ирландия винаги върлува шарка — каза Алмънт. — Всяка година.
Хънтър не каза нищо. Всъщност почти не говореше по време на вечерята, която му се стори скучна и безинтересна като всяка друга, която бе прекарвал тук. За известно време интересът му се събуди от новите лица — Мортън, капитана на „Годспийд“, и новия секретар Хаклет, надут тъпак с мършаво лице. Както и мисис Хаклет, в която като че ли имаше нещо френско, ако можеше да се съди по тъмната й кожа и стройната фигура, а също и по животинската похот, излъчваща се от нея.
Най-интересният момент от вечерта обаче бе появата на новата прислужница — възхитително светлорусо дете, което влизаше от време на време. Хънтър непрекъснато се опитваше да улови погледа й. Хаклет забеляза и го изгледа неодобрително. Това не бе първият неодобрителен поглед, който отправяше към Хънтър.
Когато момичето се появи да напълни чашите им, секретарят попита:
— Да не би да имате вкус към прислужници, мистър Хънтър?
— Когато са хубави — небрежно отвърна Хънтър. — А вашите вкусове какви са?
— Агнешкото е чудесно — отвърна Хаклет, целият изчервен, и заби поглед в чинията си.
Алмънт изсумтя и насочи разговора към презокеанското плаване на гостите. Последва описание на тропическа буря, направено с вълнуващи и преувеличени подробности от Мортън, който се държеше като единствения човек в историята, сблъскал се с малко разпенена вода. Хаклет добави няколко страшни нюанса, а мисис Хаклет сподели, че се чувствала много зле.
Хънтър се отегчаваше все повече и повече. Пресуши чашата си.
— А после — продължи Мортън, — след двата дни ужасна буря третият ден бе съвсем тих. Утрото беше великолепно. Виждаше се на много мили4 и вятърът духаше от север. Но не знаехме къде се намираме, тъй като стихията ни беше подмятала цели четиридесет и осем часа. Затова щом забелязахме суша, се насочихме към нея.
Грешка, помисли си Хънтър. Личеше си, че Мортън е ужасно неопитен. В испански води английските съдове никога не се насочват към суша, ако не знаят със сигурност коя точно е тя. Най-вероятно бе да е под властта на доновете.
— Обиколихме острова и за свое изумление видяхме боен кораб, хвърлил котва в пристанището. Островът беше съвсем малък, но испанският кораб си беше там. Бяхме сигурни, че ще се впусне да ни преследва.
— И какво стана? — попита Хънтър без особен интерес.
— Остана си в пристанището — отвърна Мортън и се разсмя. — Иска ми се да можех да завърша историята по-вълнуващо, но испанците така и не ни подгониха. Корабът им си остана закотвен.
— Но доновете ви видяха, нали? — попита Хънтър. Интересът му започна да се събужда.
— Със сигурност са ни видели. Бяхме вдигнали всички платна.
— На какво разстояние се намирахте?
4
Една британска сухопътна миля е равна на 1,609 км, а една морска миля е равна на 1,853 км. — Б.ред.