Мисис Уикъм, съдържателната на „Синята коза“, не го посрещна така топло. Тя беше вдовица и преди няколко години бе прибрала Уиспър при себе си. Когато Хънтър пристигна, тя веднага разбра, че е дошъл да го види, затова посочи с палец към вратата в дъното.
— Натам, капитане.
— Благодаря, мисис Уикъм.
Тръгна направо към задната стая, почука и отвори вратата, преди да чуе отговор — знаеше, че такъв няма да последва. Помещението бе тъмно, осветявано от една-единствена свещ. Хънтър примигна, за да свикне със слабата светлина. Чу се ритмично скърцане. Накрая успя да различи Уиспър, който седеше в ъгъла в люлеещ се стол. Беше насочил пистолет към корема му.
— Добра вечер, Уиспър.
Отговорът беше тих и съскащ.
— Добра и на теб, капитан Хънтър. Сам ли си?
— Да.
— Тогава влизай — изхриптя домакинът. — Малко отрова за дяволи? — Уиспър посочи бъчвата до себе си, която служеше като маса. Върху нея имаше чаши и малка глинена бутилка ром.
— С удоволствие, Уиспър.
Хънтър гледаше как домакинът налива тъмнокафявата течност в чашите. Очите му свикнаха с тъмнината и вече различаваше по-добре събеседника си.
Уиспър5 — никой не знаеше истинското му име — бе едър, набит мъж с големи бледи длани. Навремето беше един от успешните капери. После замина за Матансерос с Едмъндс и бе единственият оцелял, след като Казала му преряза гърлото и го остави да умре. По някакво чудо Уиспър оживя, но изгуби гласа си. Това, както и големият бял белег под брадичката, беше красноречиво доказателство за бурното му минало.
След завръщането си в Порт Роял Уиспър се криеше в тази задна стая — силен, жизнен мъж, но лишен от кураж; стоманата го бе напуснала. Беше уплашен — винаги държеше оръжие в ръка и второ някъде наблизо. Сега, докато той се люлееше в стола си, Хънтър забеляза блясъка на къса сабя на пода до него.
— Какво те води насам, капитане? Матансерос ли?
Явно на лицето на Хънтър се бе изписала изненада, защото Уиспър избухна в смях. Смехът му беше ужасяващ — пронизително хриптене и свистене като от заврял чайник. Уиспър отметна глава назад и разкри съвсем бледия белег.
— Стреснах ли те, капитане? Да не би да си изненадан, че знам?
— Другите знаят ли? — попита Хънтър.
— Някои — изсъска Уиспър. — Или подозират. Но не разбират. Чух историята за плаването на Мортън.
— Аха.
— Заминаваш ли, капитане?
— Разкажи ми за Матансерос, Уиспър.
— Карта ли искаш?
— Да.
— Петнайсет шилинга.
— Дадено — отвърна Хънтър. Знаеше, че ще плати двайсет, за да си осигури приятелското му отношение и мълчанието му пред евентуални следващи посетители. А от своя страна, Уиспър щеше да разбере задължението, съдържащо се в допълнителните пет шилинга. И щеше да знае, че Хънтър ще го убие, ако се разприказва пред някой друг за Матансерос.
Уиспър извади парче насмолен плат и въглен. Постави плата на коляното си и бързо започна да чертае.
— Името „Матансерос“ означава „клане“ на езика на доновете — прошепна той. — Островът е с формата на буквата U, ето така. Входът на залива гледа на изток, към океана. Тази точка — той посочи лявата страна на буквата — е Пунта Матансерос. Точно там Казала е построил крепостта си. Теренът е нисък. Крепостта е на не повече от петдесет крачки над нивото на водата.
Хънтър кимна и изчака Уиспър да сръбне шумно глътка от отровата за дяволи.
— Крепостта има осем страни. Стените са от камък, трийсет стъпки високи. Вътре има испански гарнизон от запасняци.
— Колко са?
— Някои казват, че са двеста. Други — триста. Чувал съм дори за четиристотин, но не ми се вярва.
Хънтър кимна. Значи трябваше да приеме, че войниците са около триста.
— А оръдията?
— Разположени са само по две страни на крепостта — дрезгаво отвърна Уиспър. — Една батарея е насочена към океана, право на изток. Другата гледа към устието на залива, на юг.
— Какви са оръдията?
Отново се чу смразяващият смях.
— Точно това е най-интересното, капитан Хънтър. Оръдията са кулверини, двайсет и четири фунтови, от лят бронз.
— Колко са?