— Десет, може би дванайсет.
Интересно, помисли си Хънтър. Кулверините — англичаните ги наричаха кулверини — не бяха най-мощният клас оръжия и вече не се предпочитаха на корабите. Късото оръдие ги бе заменило и се бе превърнало в стандарт за военните кораби на всички държави.
Кулверините бяха по-стари оръдия. Тежаха повече от два тона и стволовете им бяха дълги цели петнайсет стъпки. Такива дълги цеви ги правеха убийствено точни на големи разстояния. Можеха да изстрелват тежки гюлета и се зареждаха бързо. В ръцете на опитни артилеристи кулверините можеха да произвеждат по един изстрел в минута.
— Значи укреплението е добро — кимна Хънтър. — Кой е главният артилерист?
— Боскет.
— Чувал съм за него — рече Хънтър. — Нали именно той потопи „Ренаун“?
— Същият — изсъска Уиспър.
Значи артилерийските разчети бяха добре тренирани. Хънтър се намръщи.
— Уиспър, знаеш ли дали кулверините са на фиксирани платформи?
Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори:
— Ти си луд, капитан Хънтър.
— Това пък защо?
— Замислил си атака по суша.
Хънтър кимна.
— Никога няма да успееш — заяви Уиспър и потупа картата в скута си. — Едмъндс си помисли за подобно нещо, но се отказа, когато видя острова. Виж, ако акостираш на запад — той посочи заоблената част на буквата U, — тук има малък залив, който може да ти е от полза. Но за да стигнеш до главния залив на Матансерос по суша, трябва да прекосиш хребета Лерес, за да стигнеш до другата страна.
Хънтър махна нетърпеливо с ръка.
— Толкова ли е трудно да се прекоси един хребет?
— Невъзможно е — отвърна Уиспър. — Обикновен човек не може да го направи. От западното заливче теренът леко се изкачва до петстотин стъпки или повече. Но това е гореща и гъста джунгла с много блата и без прясна вода. Задължително ще има патрули. Ако те не те открият и не умреш от треска, ще се озовеш в подножието на хребета. Западната страна на Лерес е отвесна скала, извисяваща се на триста стъпки. И пиле не може да кацне по нея. Вятърът е непрестанен и много силен.
— Ако успея да го изкача, какво следва? — попита Хънтър.
— Източният склон е полегат и не представлява трудност — отвърна Уиспър. — Но никога няма да стигнеш до него, повярвай ми.
— Ако все пак стигна, как стои въпросът с батареите на Матансерос?
Уиспър сви леко рамене.
— Те са обърнати към морето, капитан Хънтър. Казала не е глупак. Знае, че не може да бъде атакуван по суша.
— Винаги има начин.
Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори.
— Невинаги — рече накрая. — Невинаги.
Дон Диего де Рамано, известен също като Черното око или просто като Чифутина, седеше прегърбен над работната си маса в магазина на Фароу стрийт. Примигна късогледо към перлата, която държеше с палеца и показалеца на лявата си ръка. Това бяха единствените останали му пръсти на тази ръка.
— Отлично качество е — рече той и върна перлата на Хънтър. — Съветвам те да я задържиш.
Черното око замига бързо. Очите му бяха късогледи и розови като на заек. От тях почти непрекъснато течаха сълзи, които той от време на време изтриваше с ръка. Дясното му око имаше голямо черно петно до зеницата, на което се дължеше и прякорът му.
— Не е нужно да ти го казвам, Хънтър.
— Не, дон Диего.
Чифутина кимна и стана от пейката. Прекоси тясното си магазинче и затвори вратата към улицата. После затвори и капаците на прозореца и се обърна към Хънтър.
— Е?
— Как си със здравето, дон Диего?
— Здравето, та здравето — измърмори дон Диего и пъхна ръце в джобовете на широката си роба. Беше докачлив по отношение на осакатената си ръка. — Здравето ми няма значение, както винаги. Не е нужно да ти казвам това.
— Търговията върви ли? — попита Хънтър и се огледа. По грубите маси бяха изложени злато и скъпоценности. Чифутина въртеше магазинчето вече близо две години.
Дон Диего седна. Погледна към Хънтър, поглади брадата си и избърса сълзите.
— Хънтър — рече той, — стига си шикалкавил. Говори направо.
— Питах се дали още работиш с барут — рече Хънтър.
— Барут ли? Барут? — Чифутина впери поглед през магазина и се намръщи, сякаш не знаеше значението на думата. — Не. Не работя с барут. Не и след това — посочи почернялото си око, — и това — вдигна лишената си от пръсти лява ръка. — Вече не работя с барут.
— Решението ти може ли да се промени?