— Дойдох да те видя.
Мавъра сви рамене.
— Отплаваме след два дни.
Мавъра оформи с устни думата „Накъде?“.
— Матансерос — рече Хънтър.
Мавъра го изгледа с отвращение.
— Не проявяваш ли интерес?
Мавъра се ухили и прокара пръст през гърлото си.
— Казвам ти, може да се направи — рече Хънтър. — Страх ли те е от високо?
Мавъра направи жест, сякаш се катереше по въже, и поклати глава.
— Нямам предвид такелаж — каза Хънтър. — А отвесни скали. Високи отвесни скали — триста или четиристотин фута.
Мавъра се почеса по главата. Погледна към тавана — явно си представяше височината. Накрая кимна.
— Можеш ли да го направиш?
Той кимна отново.
— Дори при силен вятър? Добре. Значи идваш с нас.
Хънтър понечи да стане, но Мавъра го бутна обратно на стола. Подрънка с монетите в джоба си и го посочи въпросително.
— Не се безпокой — каза Хънтър. — Заслужава си.
Мавъра се усмихна, а Хънтър си тръгна.
Откри Сансон в стая на втория етаж на „Гербът на кралицата“. Почука на вратата и зачака. Чу кикот и въздишка. Почука отново.
— Пръждосвай се, по дяволите! — разнесе се изненадващо висок глас.
Хънтър се поколеба, но почука за трети път.
— Кръв Божия, кой е пък сега? — обади се гласът от другата страна.
— Хънтър.
— Проклет да съм. Влизай!
Хънтър бутна вратата и я отвори широко, но не влезе. Миг по-късно нощното гърне и съдържанието му префучаха покрай него.
От стаята се чу тих кикот.
— Предпазлив, както винаги. Ще надживееш всички ни. Влизай.
Хънтър влезе. На светлината на единствената свещ различи седналия в леглото Сансон. До него имаше русокосо момиче.
— Прекъсна ни, синко — рече Сансон. — Да се молим да имаш основателна причина.
— Имам — отвърна Хънтър.
Последва момент на неловко мълчание, през който двамата мъже се взираха един в друг. После Сансон почеса гъстата си черна брада.
— Трябва ли да позная защо си дошъл?
— Не — отвърна Хънтър и стрелна момичето с очи.
— А — рече Сансон и се обърна към момичето. — Моя прелестна прасковке… — Целуна връхчетата на пръстите й и посочи изхода.
Момичето скочи голо от леглото, награби дрехите си и побърза да се изнесе.
— Такова възхитително създание — въздъхна Сансон.
Хънтър затвори вратата.
— Французойка, между другото — рече Сансон. — Французойките са най-добрите любовници, не мислиш ли?
— Определено са най-добрите курви.
Сансон се разсмя. Беше едър, тежък мъж, създаващ впечатление за нещо мрачно — черна коса, черни вежди, сключващи се над носа, черна брада, тъмна кожа. Гласът му обаче бе изненадващо висок, особено когато се смееше.
— Не мога ли да те придумам да се съгласиш, че французойките са по-добри от англичанките?
— Само в разпространяването на болести.
Сансон се разсмя от сърце.
— Хънтър, чувството ти за хумор е невероятно. Ще пийнеш ли чашка вино с мен?
— С удоволствие.
Сансон наля от бутилката на нощната масичка. Хънтър взе чашата си и я вдигна за тост.
— За твое здраве.
— И за твое — отвърна Сансон и пиха. Не сваляха очи един от друг.
Колкото до Хънтър, той определено нямаше доверие на Сансон. Не го искаше в експедицията, но французинът бе необходим за успеха на начинанието. Защото Сансон, въпреки неговата гордост, суета и самохвалство, бе най-безмилостният убиец на Карибите. Всъщност произхождаше от фамилия френски палачи.
Самото му име — Сансон, което означава „без звук“ — беше ироничен коментар за потайния начин, по който работеше. Навсякъде го познаваха и се страхуваха от него. Говореше се, че баща му Шарл Сансон бил кралски палач в Диеп. Носеха се слухове, че самият Сансон бил за кратко свещеник в Лиеж, но лудориите му с монахините от близкия манастир го навели на мисълта, че ще е по-безопасно да напусне страната.
Порт Роял обаче не беше място, където се обръщаше особено внимание на миналото. Тук Сансон бе известен с умелото боравене със сабята, пистолета и любимото му оръжие — арбалета.
Сансон отново се разсмя.
— Е, синко, кажи какво не ти дава покой.
— Вдигам котва след два дни. За Матансерос.
Този път смях нямаше.
— Искаш да тръгна с теб за Матансерос?
— Да.