Сър Джеймс Алмънт нямаше време за поличби. Той се занимаваше с разпита на един френски разбойник на име Л’Олоне, който бе пристигнал в града тази сутрин с плячкосан испански бриг. Л’Олоне нямаше разрешително за каперство, пък и официално Англия и Испания не бяха във война. Още по-лошото бе, че при пристигането си в пристанището бригът не носеше нищо ценно. В трюмовете му бяха открити само малко кожи и тютюн.
Макар и известен като корсар, Л’Олоне бе тъп и брутален мъж. Естествено, за да бъдеш капер, не се изискваха изключителни умствени способности. Човек трябваше само да чака на подходящата ширина, докато не се появи подходящ за атакуване съд. Сега Л’Олоне стоеше с шапка в ръце в кабинета на губернатора и рецитираше с детска невинност невероятната си история. Натъкнал се случайно на кораба и го намерил напуснат. На борда нямало жива душа и съдът дрейфувал без посока.
— Честно, трябва да е избухнал някакъв мор или бунт — каза Л’Олоне. — Но корабът си го бива, сир, и сметнах за свой дълг към Короната да го докарам в пристанището.
— Никакви пътници ли не намери?
— Нямаше жива душа.
— А трупове?
— Съвсем не, сир.
— И никаква следа какво нещастие се е случило?
— Абсолютно никаква, сир.
— А товарът…
— Както откриха собствените ви инспектори, сир, не сме го докосвали. Знаете това, сир.
Сър Джеймс се запита колко ли невинни души е изклал Л’Олоне, за да прочисти палубите на търговския кораб. А също и къде е акостирал пиратът, за да скрие ценните товари. В Карибско море имаше хиляди острови и малки коралови атоли, които можеха да послужат за тази цел.
Губернаторът потропа с пръсти по бюрото. Този човек със сигурност лъжеше, но му трябваше доказателство, че е така. Дори в грубата среда на Порт Роял английският закон беше над всичко.
— Добре тогава — рече накрая. — Официално ти заявявам, че Короната е крайно недоволна от това залавяне. Ето защо кралят ще вземе една пета…
— Една пета! — Обикновено кралят вземаше една десета или дори една петнадесета.
— Точно така — с равен глас каза сър Джеймс. — Негово Величество ще получи една пета, а аз ще добавя официално, че ако до мен достигнат доказателства за непристойно поведение от твоя страна, ще бъдеш изправен пред съда и обесен като пират и убиец.
— Сир, кълна се, аз…
— Достатъчно — вдигна ръка сър Джеймс. — Засега си свободен, но не забравяй думите ми.
Л’Олоне се поклони изискано и тръгна заднешком към изхода. Алмънт позвъни на адютанта си.
— Джон — рече той, — намери някои от моряците на Л’Олоне и се погрижи да се наквасят и да развържат езици. Искам да разбера как корабът е попаднал в ръцете му и се нуждая от солидни доказателства срещу него.
— Както заповядате, Ваше Превъзходителство.
— И още нещо — отдели една десета от товара за краля и една десета за губернатора.
— Да, Ваше Превъзходителство.
— Това е всичко.
Джон се поклони.
— Ваше Превъзходителство, капитан Хънтър е тук за документите.
— Покани го да влезе.
Хънтър се появи миг по-късно. Алмънт стана и стисна ръката му.
— Изглеждате в добро настроение, капитане.
— Наистина е добро, сър Джеймс.
— Подготовката добре ли върви?
— Много добре, сър Джеймс.
— На каква цена?
— Петстотин дублона, сър Джеймс.
Алмънт беше очаквал да чуе подобна сума. Извади кесия с монети от бюрото си.
— Това ще бъде достатъчно.
Хънтър се поклони и взе парите.
— И така — рече сър Джеймс. — Наредих да ви бъде издадено разрешително за сеч на кампеш навсякъде, където сметнете за подходящо. — Подаде писмото на Хънтър.
През 1665 г. добивът на кампеш се смяташе за законна дейност от англичаните, макар испанците да твърдяха, че имат монопол върху сечта му. Дървесината на кампеша, или Hematoxylin campaechium, се използваше при производството на червена боя, както и в някои лекарства. Беше ценна като тютюна.
— Длъжен съм да ви напомня — бавно рече сър Джеймс, — че не можем да подкрепим каквато и да било атака срещу испанско селище при липсата на провокация от тяхна страна.
— Разбирам — отвърна Хънтър.
— Предполагате ли, че ще има провокации?