Когато половин час по-късно „Касандра“ вдигаше котва и Лазю следеше за плитчините на нос Пеликан на слабата утринна светлина, Хънтър погледна за последен път доковете и пристанището. Градът спеше спокойно. Фенерджиите гасяха осветлението на кея. Малцината изпращачи си тръгваха.
Хънтър забеляза носещото се във водата тяло на еднокракия просяк, обърнато с лицето надолу. Трупът се поклащаше на вълните, дървеният крак леко се удряше в един от подпорните стълбове.
Помисли си, че е поличба. Само че не беше сигурен дали е добра, или лоша.
13.
— „Се среща с всевъзможни разбойници и злодеи“ — пръскаше слюнки сър Джеймс. — „Окуражава… подлите и кървави набези срещу испански територии“… Подли и кървави. Боже мили, този човек е луд… „Позволява Порт Роял да бъде използван като сборище на тези главорези и изверги… неподходящ за този висок пост… оправдава всякаква поквара…“ Мътните да го вземат.
Все още по нощница, сър Джеймс Алмънт размаха гневно писмото.
— Проклет разбойник и злодей — изруга той. — Кога ти даде това?
— Вчера, Ваше Превъзходителство — отвърна Ан Шарп. — Реших, че ще искате да го видите, Ваше Превъзходителство.
— Определено искам — каза Алмънт и й даде монета за старанието. — И ако има още такива, ще бъдеш наградена допълнително, Ан. — Помисли си, че момичето се оказа доста интелигентно и хитроумно. — Направи ли някакви опити за сближаване?
— Не, Ваше Превъзходителство.
— Както и предполагах — промърмори Алмънт. — Е, ще намерим начин да сложим край на интрижките на мистър Хаклет.
Отиде до прозореца и погледна навън. В светлината на ранното утро слупът „Касандра“, който тъкмо заобикаляше нос Лайм Кей, вдигна главното си платно и се насочи на изток, набирайки скорост.
Подобно на всички каперски съдове, „Касандра“ се отправи най-напред към Бичия залив — малко заливче на няколко мили източно от Порт Роял. Там мистър Ендърс спря кораба и докато платната плющяха и се вееха на лекия бриз, капитан Хънтър произнесе речта си.
Тези формалности бяха познати на всички на борда. Първо Хънтър призова да го изберат за капитан на кораба и в отговор се чу хор от одобрителни възгласи. После изложи правилата на плаването — никакво пиене, никакъв разврат и никакви грабежи без негова заповед; нарушителите се наказват със смърт. Това бяха обичайните правила и одобряването им беше чисто формално.
След това обясни подялбата на печалбата. Като капитан, той щеше да вземе тринадесет части. Сансон щеше да получи седем (тук-там се чу мърморене), а мистър Ендърс — дял и половина. На Лазю се полагаше част и четвърт, колкото и на Черното око. Останалото щеше да се подели поравно между екипажа.
Един от моряците вдигна ръка.
— Капитане, към Матансерос ли ни водиш? Там е опасно.
— Наистина е опасно — отвърна Хънтър. — Но плячката е огромна. Ще има предостатъчно за всички. Всеки, който смята опасността за прекалено голяма, ще бъде свален на сушата тук, в този залив, без това да го принизи в очите ми. Но той трябва да си тръгне, преди да ви кажа какво съкровище има там.
Зачака. Никой не помръдна, нито се обади.
— Добре тогава — рече Хънтър. — В залива на Матансерос има натоварен със скъпоценности испански нао.
Екипажът нададе буен рев. Минаха няколко минути, докато Хънтър ги накара да млъкнат. Когато моряците погледнаха отново към него, видя блясък в очите им, подхранван от жаждата за злато.
— С мен ли сте? — извика той.
Всички изреваха отново.
— Тогава — към Матансерос!
Втора част
Черният кораб
14.
От разстояние слупът „Касандра“ беше красива гледка. Платната му се издуваха от сутрешния бриз; беше леко наклонен и бързо пореше бистрата синя вода.
На борда обаче бе претъпкано и неудобно. Шестдесет бойци, рошави и миризливи, се бутаха, за да си намерят място за сядане, игра на комар или спане на слънцето. Облекчаваха се през борда без никакви церемонии и капитанът им често биваше възнаграден с гледка на половин дузина щръкнали над водата голи задници.
Не се раздаваше никаква храна и вода. През първия ден никой не получи нищо и тъй като го очакваха, моряците използваха собствените си запаси.
Вечерта Хънтър не хвърли котва. Обикновено каперите спираха в някое защитено заливче, за да може екипажът да преспи на сушата. Хънтър обаче не спря през първата нощ. Имаше две причини да бърза. Първата бе опасението, че шпионите може да стигнат преди тях до Матансерос и да предупредят гарнизона. А втората бе нежеланието му да се бави прекалено, тъй като испанският нао можеше да отплава от залива.