— Несъмнено — рече той. — Несъмнено.
Изведнъж се завъртя в стола си и тупна с ръка по масата.
— Достатъчно. Да говорим по работа. Как се казва корабът ти?
— „Касандра“ — отвърна Хънтър.
— И кой е собственикът.
— Аз съм собственик и капитан.
— Откъде отплавахте?
— От Порт Роял.
— Каква е целта на пътуването ви?
Тук Хънтър не отговори веднага. Ако можеше да скалъпи убедителна лъжа, щеше да я каже на мига. Но не беше така лесно да обясни присъствието на кораба си в тези води.
— Научихме, че в тези води може да бъде открит робски кораб от Гвинея.
Казала се изкиска и поклати глава.
— Англичанино, англичанино.
Хънтър се престори, че неохотно казва истината:
— Пътувахме за Августин.
Това бе най-уреденият град в испанската колония Флорида. Нямаше особени богатства, но поне можеше да се приеме, че би могъл да стане мишена за английските капери.
— Избрал си странен курс. И доста бавен. — Казала забарабани с пръсти по масата. — Защо не заобиколихте Куба от запад, през Бахамския пролив?
Хънтър сви рамене.
— Имахме основания да смятаме, че в пролива ще има испански военни кораби.
— А тук — не, така ли?
— Тук рискът беше по-малък.
Казала се замисли над думите му. Млясна шумно и отпи от виното.
— В Августин има само блата и змии — рече той. — И няма причина да рискувате през Наветрения пролив. А в този район… — Той сви рамене. — … няма селища, които да не са добре защитени. Прекалено добре за малката ти черупка и жалките ти отрепки.
Намръщи се.
— Англичанино, защо си тук?
— Казах ти истината — отвърна Хънтър. — Плавахме за Августин.
— Тази истина не ме удовлетворява — заяви Казала.
В този миг на вратата се почука и един моряк надникна в стаята и заговори бързо на испански. Хънтър не знаеше езика, но имаше известна представа от френски, затова успя да разбере, че морякът докладва на капитана, че слупът е екипиран и готов за път. Казала кимна и се изправи.
— Потегляме — рече той. — Ела с мен на палубата. Може би сред екипажа ти ще се намерят хора, по-склонни да си развържат езика.
16.
Каперите бяха подредени в две нестройни редици със завързани ръце. Казала закрачи напред-назад пред тях. В дясната си ръка държеше нож и потупваше плоската страна на острието му в дланта си. За момент настъпи пълна тишина, ако не се брои ритмичният плясък на стомана в плът.
Хънтър извърна очи към такелажа. Пътуваха на изток — вероятно за да хвърлят котва под закрилата на Хаукс Нест, южно от остров Търк. В здрача се виждаше, че „Касандра“ следва същия курс в непосредствена близост до по-големия кораб.
Казала прекъсна мислите му.
— Вашият капитан — рече той високо — не желае да ми каже коя е дестинацията ви. Твърди, че била Августин — добави той с нескрит сарказъм. — Августин. Дори дете ще излъже по-убедително. Аз обаче ви обещавам, че ще науча какви са били плановете ви. Кой от вас ще излезе напред и ще проговори?
Казала огледа двете редици. Мъжете стояха с безизразни физиономии.
— Налага ли се да ви подтиквам? А? — Казала пристъпи до един моряк. — Ти. Ще говориш ли?
Морякът не помръдна, не отвори уста, дори не мигна. След малко Казала поднови разходката си.
— Мълчанието ви не означава нищо — обяви той. — Всички вие сте еретици и разбойници и след време ще се люлеете на въжето. Дотогава човек може да живее комфортно или не, зависи от него. Онзи, който проговори, ще си прекара добре до въпросния ден — имате честната ми дума.
Отново никой не помръдна и Казала престана да крачи.
— Вие сте глупаци. Подценявате решимостта ми.
Стоеше пред Тренчър — най-младия сред каперите. Той трепереше, но държеше брадичката си вирната.
— Момко — по-меко рече Казала, — мястото ти не е сред тази сбирщина. Кажи ми, накъде бяхте тръгнали.
Тренчър отвори уста, след това я затвори. Долната му устна трепереше.
— Говори — меко го подтикна Казала. — Говори, говори…
Но моментът беше отминал. Тренчър решително стисна устни.
Казала го изгледа за момент, след което с едно-единствено светкавично движение преряза гърлото му с ножа си. Направи го толкова бързо, че Хънтър едва го видя. Кръвта шурна по ризата на момчето, очите му се разшириха от ужас и то поклати бавно глава, сякаш не вярваше на ставащото. После се свлече на колене и остана така за момент, с наведена глава, гледаше как собствената му кръв се лее по дървената палуба и по върховете на ботушите на Казала. Испанецът изруга и отстъпи назад.