Тренчър остана коленичил сякаш цяла вечност. После вдигна глава и за един дълъг мъчителен момент се загледа в Хънтър. Погледът му бе умоляващ, объркан и уплашен. Сетне очите му се извъртяха нагоре, той се просна на палубата и се разтресе в конвулсии.
Всички моряци гледаха как Тренчър умира, но никой не помръдна. Тялото му се гърчеше, обувките му драскаха по дъските на палубата. Кръвта се събираше на голяма локва около лицето му. Накрая остана да лежи неподвижен.
Казала гледаше предсмъртната му агония като обсебен. После пристъпи напред, постави крак върху врата на мъртвото момче и натисна силно. Чу се хрущене на кости.
Казала погледна към двете редици моряци.
— Ще науча истината — рече той. — Кълна се, ще я науча.
Завъртя се към помощника си и каза:
— Отведете ги долу под стража. — После кимна към Хънтър. — Него също.
И тръгна към надстройката на кърмата. Войниците завързаха ръцете на Хънтър и го поведоха надолу с останалите.
Испанският боен кораб имаше пет палуби. Горните две бяха оръдейни; част от екипажа спеше там, на опънати между топовете хамаци. Следваше палубата за войниците. Четвъртата се използваше за склад за боеприпаси, храна, такелаж, инструменти, провизии и животни. Петата и най-ниската едва ли можеше да се нарече палуба — от пода до яките греди на тавана имаше не повече от четири фута и тъй като се намираше под ватерлинията, тук нямаше проветрение. Застоялият въздух вонеше на изпражнения и трюмна вода.
Екипажът на „Касандра“ бе затворен на тази палуба. Моряците бяха принудени да седнат на грубия под, на известно разстояние един от друг. Двадесет войници бяха оставени на стража в ъглите и от време на време някой от тях обикаляше пленниците с фенер, за да провери дали ръцете им са завързани добре.
Разговорите бяха забранени, спането също и всеки, който опитваше едното или другото, получаваше груб ритник от войнишки ботуш. Не им разрешаваха да стават и ако на някой му се налагаше да се облекчи, трябваше да го прави на мястото си. С шестдесет мъже и двадесет стражи тясното затворено пространство скоро стана задушно, горещо и зловонно. Дори войниците плувнаха в пот.
Нямаше как да определят колко време е минало. Единствените звуци бяха тежкото трополене на добитъка на палубата над тях и безкрайното монотонно съскане на водата около движещия се кораб. Хънтър седеше в ъгъла и се опитваше да се концентрира върху съскането в очакване то да спре. Опита се да игнорира безнадеждността на положението — той и екипажът му бяха погребани дълбоко в недрата на могъщия боен кораб, заобиколени от стотици вражески войници и оставени изцяло на тяхната милост. Ако Казала не хвърлеше котва за през нощта, бяха обречени. Единственият шанс на Хънтър зависеше от това дали ще спрат за нощувка.
Времето се точеше, а той чакаше.
Накрая долови промяна в съскането на водата и в скърцането на такелажа. Понадигна се и се заслуша внимателно. Нямаше съмнение — корабът забавяше скорост.
Войниците, които се бяха скупчили и разговаряха тихо, също забелязаха това и започнаха да коментират помежду си. Не след дълго съскането на водата съвсем спря и Хънтър чу свистенето на котвеното въже. Котвата падна с шумен плясък във водата и Хънтър полусъзнателно отбеляза, че тя се намира някъде при носа на кораба. Иначе звукът нямаше да е така ясен.
Мина още време. Закотвеният боен кораб се поклащаше леко. Явно се намираха на някакво закътано място, ако можеше да се съди по спокойната вода. Но в същото време корабът газеше дълбоко и Казала не би го вкарал в залив, който не познава добре.
Хънтър се зачуди къде ли се намират. Надяваше се да са в заливче при остров Търк. Там имаше няколко подходящи места на завет за съдове с подобни размери.
Поклащането на кораба унасяше и той на няколко пъти усети, че задрямва. Войниците бяха заети да ритат пленниците, за да ги държат будни. В сумрака на най-долната палуба често се чуваше пъшкането и стоновете на сритваните моряци.
Хънтър се замисли за плана си. Какво ли се случваше?
След неизвестно колко време на палубата слезе един войник и излая:
— Всички да станат! Заповед на Казала! Всички на крака!
Окуражавани от испанските ботуши, моряците се изправиха един по един, приведени под ниския таван. Тази поза бе болезнена и мъчително неудобна.