Огледа разположението на хората по палубата, за да определи в какъв ред да ги избие. Лесно бе да убие човек тихо, но да го убие в абсолютна тишина не бе толкова просто. Първите четирима или петима бяха най-важни, защото ако някой от тях издадеше звук, останалите щяха да се събудят и да вдигнат тревога.
Свали тънката корда, която бе скрил в колана си. Омота я здраво около юмруците си и дръпна, за да провери здравината й. После взе заостреното колче за притягане и пристъпи напред.
Първият войник не хъркаше. Сансон го повдигна в седящо положение и той изсумтя сънено, преди убиецът да забие колчето в главата му. Ударът беше ужасно силен, но се чу само глухо тупване, когато дървото се заби в черепа. После Сансон отново положи моряка на палубата.
Опипа черепа му в тъмното. Откри дълбока вдлъбнатина; вероятно ударът бе смъртоносен, но не искаше да рискува. Омота кордата през врата на мъжа и дръпна рязко. В същото време сложи ръка на гърдите на жертвата си, за да усети ударите на сърцето. Минута по-късно то замлъкна.
Сансон тръгна към следващия моряк, като се плъзгаше като сянка по палубата. Повтори процедурата. За десетина минути изби всички на кораба. Остави ги в положението, в което бяха.
Последната жертва беше постовият, който бе потънал в пиянски сън при руля на кърмата. Сансон преряза гърлото му и го бутна през борда. Тялото падна с тих плясък, който обаче бе чут от един от стражите на бойния кораб. Войникът се наведе през борда и погледна към слупа.
— Questa sta bene? — извика той.
Сансон застана на мястото на постовия и махна с ръка. Беше вир-вода и не носеше униформа, но знаеше, че е прекалено тъмно, за да го видят добре.
— Sta bene — сънено рече той.
— Bassera — отвърна стражът и се отдалечи.
Сансон изчака за момент, след което насочи вниманието си към бойния кораб. Намираше се на стотина ярда от него — достатъчно далеч, за да не блъсне „Касандра“, ако случайно се завърти на котвата си. Със задоволство забеляза, че испанците не са си направили труда да затворят люковете на оръдията. Можеше да влезе на долната оръдейна палуба през някой от тях — така щеше да избегне стражите горе.
Прехвърли се през борда и заплува бързо към големия кораб, като се замоли испанците да не са изхвърляли боклуци в заливчето. Боклукът привличаше акули, а акулата бе едно от малкото създания на този свят, от които Сансон се страхуваше. Успя обаче да прекоси разстоянието без произшествия и се озова до корпуса на кораба.
Най-долните оръдейни люкове бяха на дванадесет стъпки над него. От горната палуба се чуваха шегите на постовите. Въжената стълба все още висеше, но той не посмя да я използва. Ако стъпеше на нея, тя щеше да изскърца и да се раздвижи от тежестта му и имаше опасност някой да го забележи.
Вместо това се промъкна напред до въжето на котвата и се изкатери по него до гредата, започваща от бушприта11. Тя се подаваше само на четири инча от корпуса, но Сансон успя да намери опора и да се добере до въжетата на фока. Оттам беше лесно да увисне и да надникне през един от люковете.
Заслуша се внимателно и скоро чу спокойни, отмерени стъпки. По звука реши, че вахтеният е само един и обикаля непрекъснато палубата. Изчака войникът да го подмине, шмугна се през люка и скочи в сянката на оръдието, като тихо изохка от напрежението и вълнението. Дори за него бе възбуждащо изживяване да се озове сам насред четиристотин врагове — половината от които се люлееха леко в хамаци пред очите му. Зачака, планирайки следващия си ход.
Хънтър чакаше прегърбен в тесния зловонен трюм. Беше изтощен до крайност. Ако Сансон не дойдеше скоро, хората му щяха да останат без сили и нямаше да могат да избягат. Стражите се прозяваха и отново играеха карти, като проявяваха пълно безразличие към пленниците си, а това бе изкушаващо и вбесяващо. Ако можеше да освободи хората си, докато всички на кораба още спяха, може би щяха да имат шанс. Но ако стражата се сменеше — а това можеше да стане всеки момент — или екипажът се събудеше на сутринта, нямаше да имат никаква възможност.
За миг изпита смазващо отчаяние, защото влезе някакъв испански войник.
Сменяха стражата, всичко беше загубено. Миг по-късно осъзна, че това не е офицер. Стражите го поздравиха нехайно. Новодошлият се изпъчи самоуверено и тръгна из помещението, като проверяваше как са завързани ръцете на каперите. Хънтър усети как пръстите на испанеца опипват и неговите въжета, след което почувства студен метален допир и въжетата бяха прерязани.
11
Наклонена греда при платноходните съдове, излизаща напред от носа. Служи за опъване на форщаговете, позволявайки на фокмачтата да бъде поставена по-напред. — Б.ред.