В края на втория ден започнаха да чуват воя на вятъра. Отначало бе слаб, като далечен стон, но с приближаването към края на джунглата, където дърветата бяха по-нарядко и пътят стана по-лек, песента на вятъра зазвуча по-силно. Не след дълго го усетиха и макар бризът да бе добре дошъл, всички се спогледаха неспокойно. Знаеха, че вятърът ще се засили с приближаването им към отвесната стена на Лерес.
Беше късен следобед, когато най-сетне се добраха до каменистото подножие на скалата. Вятърът вече виеше като демон, дърпаше и развяваше дрехите им, шибаше лицата им и пищеше в ушите. Трябваше да крещят, за да се чуват един друг.
Хънтър погледна каменната стена пред тях. Беше така отвесна, както изглеждаше от разстояние, и дори по-висока, отколкото бе предполагал — четиристотин фута гола скала, шибана от толкова силен вятър, че отгоре непрекъснато се сипеха малки камъчета.
Направи знак на Мавъра да се приближи.
— Баса — изкрещя Хънтър, като се наведе към огромния мъж. — През нощта вятърът ще отслабне ли?
Баса сви рамене и направи скъпернически знак с два пръста — съвсем мъничко.
— Можеш ли да се изкатериш на тъмно?
Той поклати глава — не. После направи възглавничка с длани и положи глава върху нея.
— Искаш да го направиш сутринта ли?
Баса кимна.
— Прав е — обади се Сансон. — Трябва да изчакаме до сутринта. Тогава ще сме отпочинали.
— Не зная дали можем да чакаме — отвърна Хънтър.
Гледаше на север. На няколко мили от тях над спокойното море се виждаше широка сива ивица, а над нея — намръщени черни облаци. Фронтът на бурята бе широк няколко мили и бавно пълзеше към тях.
— Още една основателна причина — извика му Сансон. — Трябва да изчакаме да отмине.
Хънтър се обърна. Подножието на скалата се намираше на петстотин фута над морското равнище. На около тридесет мили на юг се виждаше Рамонас, но не можа да различи „Касандра“ — по това време слупът сигурно отдавна беше под закрилата на заливчето.
Хънтър погледна към бурята. Можеха да чакат цялата нощ и бурята да мине покрай тях. Но ако беше достатъчно голяма и бавна, рискуваха да изгубят цял ден и целият график отиваше по дяволите. А след три дни „Касандра“ щеше да влезе в залива, водейки петдесет души към сигурната им смърт.
— Започваме да се катерим сега — заяви Хънтър.
Обърна се към Мавъра, той кимна и отиде да вземе въжетата си.
Какво изключително усещане, помисли си Хънтър, докато държеше въжето и усещаше как то се опъва от време на време, докато Мавъра се катереше по скалата. Въжето беше дебело инч и половина, но високо горе приличаше на нишка от паяжина, а гигантското туловище на Мавъра се бе превърнало в петънце, което едва се различаваше на отслабващата светлина.
Сансон пристъпи до капитана и изкрещя в ухото му:
— Ти си побъркан. Никой от нас няма да преживее това.
— Да не те е страх? — извика му в отговор Хънтър.
— Аз не се страхувам от нищо — тупна се в гърдите Сансон. — Виж обаче останалите.
— Ще се справят — отвърна Хънтър. — Трябва да се справят.
Озърна се към наближаващата буря. Вече беше само на една-две мили от тях и във вятъра се усещаше влага. Внезапно въжето в ръцете му рязко се опъна, после още веднъж.
— Успял е — рече Хънтър. Погледна нагоре, но не видя Мавъра.
Момент по-късно отгоре се спусна второ въже.
— Бързо — каза Хънтър. — Багажа.
Завързаха всички запаси, прибрани в платнените торби, и дръпнаха въжето. Торбите поеха нагоре, като се блъскаха в отвесната стена. Един-два пъти вятърът ги издуха с такава сила, че отлетяха на пет или десет фута от скалата.
— Проклет да съм — промълви Сансон, когато видя това.
Хънтър погледна Лазю. Лицето й беше изопнато. Той нагласи брезентовия клуп през раменете й, както и втори през бедрата.
— Майко Божия, Майко Божия, Майко Божия — монотонно заповтаря Лазю.
— Чуй ме внимателно — извика Хънтър, когато въжето се спусна отново. — Дръж едното въже и остави Баса да те изтегли. Стой с лице към скалата и не гледай надолу.
— Майко Божия, Майко Божия…
— Чу ли ме? — извика Хънтър. — Не гледай надолу!
Тя кимна, без да престава да мърмори. След това пое нагоре, закачена за клупа. За момент не знаеше какво да прави и тромаво се вкопчи в другото въже. После се взе в ръце и по-нататъшното й изкачване мина без произшествия.