Следващ бе Чифутина. Той се взираше с празен поглед в Хънтър, докато той го инструктираше. Като че ли изобщо не го чуваше; приличаше на сомнамбул, когато се захвана за клупа и пое нагоре.
Закапаха първите дъждовни капки.
— Твой ред е — изкрещя Сансон.
— Не — отвърна му Хънтър. — Аз съм накрая.
И тогава заваля и вятърът се усили. Когато клупът отново се спусна, брезентът беше подгизнал. Сансон се намести и дръпна въжето, за да го издърпат. Докато потегляше нагоре, се обърна към Хънтър.
— Ако умреш, ще взема твоите дялове — извика той и се разсмя. Вятърът отнесе смеха му.
С приближаването на бурята по горната част на скалата запълзя мъгла. Сансон скоро изчезна от поглед. Хънтър зачака. Мина сякаш цяла вечност, преди да чуе мокрото шляпване на клупа наблизо. Отиде до него и се намести. Носеният от вятъра дъжд шибаше яростно лицето и тялото му, когато дръпна въжето да го изтеглят.
Щеше да запомни това изкачване до края на живота си. Нямаше представа къде се намира, защото изведнъж се озова в някакъв тъмносив свят. Различаваше единствено скалната повърхност на няколко инча пред себе си. Вятърът често го залюляваше далеч от стената, а после го запращаше обратно към нея. Въжетата, скалата, всичко наоколо бе мокро и хлъзгаво. Той държеше направляващото въже и се опитваше да стои с лице към скалата. Често губеше опора и се завърташе, като удряше болезнено раменете и гърба си.
Изкачването сякаш беше безкрайно. Хънтър нямаше представа дали е изминал половината от разстоянието, само част от него, или почти е стигнал. Напрегна слух да различи гласовете на другите, но чуваше единствено бесния писък на вятъра и плясъка на дъжда.
Усещаше вибрацията на въжето, докато го теглеха — равномерна и ритмична. Изкачваше се няколко стъпки, следваше пауза, после още няколко стъпки. После отново пауза. И отново малко нагоре.
Внезапно настъпи промяна. Вече не се изкачваше. Вибрирането на въжето се промени; усети го с тялото си посредством клупа. Отначало си помисли, че е някаква игра на сетивата, но после разбра какво се е случило — въжето, изкарало вече пет груби изкачвания по скалата, се беше разръфало и сега бавно и мъчително се опъваше.
Мислено го видя как изтънява и моментално сграбчи здраво водещото въже. В същия миг въжето с клупа се скъса и полетя, извивайки се като змия, тежко и мокро, към главата и раменете му.
Хватката на Хънтър около водещото въже се отпусна и той се смъкна няколко фута надолу — не можеше да определи колко точно. Опита се да прецени ситуацията. Беше залепил корем за скалата, а мокрият клуп около краката му висеше като мъртво тегло и опъваше и без това бодящите го ръце. Зарита, опитвайки се да се освободи от клупа. Беше ужасно. Заради клупа беше като спънат кон. Не можеше да използва краката си, за да намери опора; щеше да си виси тук, докато изтощението не го накара да пусне въжето и да полети надолу. Китките и пръстите му вече горяха от болка. Усети леко подръпване на водещото въже, но не се опитаха да го изтеглят нагоре.
Отчаяно изрита отново и тогава внезапен порив на вятъра го отдалечи от скалата. Проклетият клуп действаше като корабно платно и го дърпаше. Хънтър видя как скалата изчезва в мъглата — беше се озовал на десет-дванадесет фута от нея.
Изрита отново и внезапно олекна — клупът беше паднал, а той полетя обратно към скалата. Стегна се, за да посрещне удара, и когато дойде, той изкара въздуха от дробовете му. Хънтър нададе неволен вик и остана да виси, мъчейки се да си поеме дъх.
Накрая с едно последно огромно усилие се набра нагоре и притисна въжето до гърдите си. Обви крака около него за момент, за да даде почивка на ръцете. Дишането му се възстанови. Той опря крака на скалата и започна да се изкачва. Подхлъзна се и коленете му се удариха болезнено в камъка, но беше успял да се изкачи малко.
Направи го отново.
И отново.
И отново.
Умът му престана да функционира; тялото работеше автоматично, по свое собствено усмотрение. Светът наоколо стана съвсем тих. Не се чуваше плющене на дъжд, нито писък на вятър. Хънтър не чуваше абсолютно нищо, дори собственото си накъсано дишане. Светът бе сив и той се бе изгубил в тази сивота.
Дори не усети как нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го издърпаха по корем на равното. Не чу гласове. Не видя нищо. По-късно му казаха, че дори след като го положили на земята, тялото му продължило да пълзи напред като гъсеница, с притиснато в скалата окървавено лице, докато насила не го накарали да спре. Но в този момент той не знаеше абсолютно нищо. Дори не знаеше, че е оцелял.