От бойния кораб спуснаха втора лодка с войници.
— Цяла сутрин стоварва хора — обади се дон Диего. — На плажа вече трябва да има най-малкото сто души.
— Значи смята да остави отряд там — каза Хънтър.
Дон Диего кимна.
— Още по-добре за нас — каза Хънтър. Всеки войник на западната страна на острова означаваше един неприятел по-малко в крепостта. — Да се надяваме, че ще остави хиляда души.
Върнаха се в пещерата и дон Диего приготви овесена каша за Хънтър, докато Сансон гасеше малкия им огън, а Лазю оглеждаше с далекогледа и описваше видяното на седящия до нея капитан. Той можеше да различи само очертанията на постройките до водата. Разчиташе на острото зрение на Лазю, за да се ориентира.
— Първо ми кажи за оръдията — рече той. — Оръдията в крепостта.
Лазю движеше беззвучно устни, докато се взираше през далекогледа.
— Дванайсет — отвърна накрая. — Две батареи по три оръдия, гледащи на изток, към открития океан. И шест в една батарея, обърнати към входа на залива.
— Кулверини ли са?
— Имат дълги стволове. Май са кулверини.
— Можеш ли да определиш колко са стари?
Известно време Лазю не отговори.
— Много сме далеч — каза накрая. — Може би ще ги разгледам по-добре после, когато слезем.
— А как са монтирани?
— На лафети. Дървени, с четири колела.
Хънтър кимна. Явно бяха обикновени корабни лафети, преправени на брегови батареи.
Дон Диего дойде с кашата.
— Добре че са дървени — рече той. — Страхувах се да не са от камък. Щеше да е по-трудно.
— Ще взривим лафетите ли? — попита Хънтър.
— Естествено — отвърна дон Диего.
Кулверините тежаха повече от два тона едната. С унищожаването на стойките им те щяха да станат безполезни — нямаше да могат да бъдат насочвани. И дори в крепостта да имаше резервни лафети, щяха да са необходими десетки мъже в продължение на много часове, за да поставят оръдията върху тях.
— Но първо — продължи с усмивка дон Диего — ще ги продупчим.
Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Хънтър, но той незабавно разбра колко е ценна тя. Подобно на всички топове, кулверините се зареждаха през дулото. Разчетите най-напред пъхаха в него торба барут, следвана от гюле. После торбата с барут се пробиваше с шиш през отвора за запалване и в нея се пъхаше горящ фитил, който възпламеняваше барута и изстрелваше гюлето.
Методът беше доста надежден, стига запалителният отвор да си остава тесен. Но след многократно използване горящият фитил и барутът го разяждаха и го разширяваха, докато не започнеше да действа като вентил за разширяващите се газове. Тогава обхватът на оръдието рязко намаляваше, а накрая гюлето изобщо не излиташе. Самото оръдие ставаше опасно за обслужващия го разчет.
Изправени пред неизбежното износване, майсторите на оръдия запълваха дупката със сменяема метална тапа, по-широка в единия край, в центъра на която се пробиваше дупка за фитила. Тапата се слагаше от вътрешната страна на цевта, така че разширяващите се газове да я натикват все по-здраво с всеки следващ изстрел. Когато дупката за фитила ставаше прекалено голяма, тапата просто се сменяше с нова.
Понякога обаче се случваше цялата тапа да бъде избита навън, оставяйки голяма пробойна в ствола. Това правеше оръдието абсолютно неизползваемо до изработването на нова тапа. А този процес можеше да отнеме много часове.
— Повярвай ми — рече дон Диего, — когато приключим с оръдията, ще могат да ги използват само като баласт в трюма.
Хънтър погледна към Лазю.
— Какво виждаш в самата крепост?
— Палатки. Много палатки.
— Явно са на гарнизона — рече Хънтър.
През по-голямата част от годината времето в Новия свят бе толкова добро, че войниците не се нуждаеха от по-солидна защита. Това се отнасяше най-вече за сухи острови като този. И все пак Хънтър си представяше ужаса на войниците, които бяха спали в калта заради снощната буря.
— А барутният погреб?
— Има една постройка в северната част, зад стените. Сигурно е там.
— Добре — рече Хънтър. Не искаше да губи време в търсене на погреба, след като влязат в крепостта. — Извън стените има ли някаква отбрана?
Лазю огледа терена под тях.