— Не виждам нищо.
— Добре. Сега кажи какво е положението с кораба.
— Минимален екипаж — отвърна тя. — Виждам петима или шестима души на лодките при брега, до селището.
Хънтър беше забелязал селището. То бе изненада за него — серия груби дървени постройки покрай брега, на известно разстояние от укреплението. Явно бяха издигнати за екипажа на галеона — доказателство, че корабът ще остане дълго на Матансерос, може би до следващия курс догодина.
— Има ли войници в селището?
— Различавам няколко червени мундира.
— Стражи на лодките?
— Не.
— Само ни улесняват работата — рече Хънтър.
— Засега — каза Сансон.
Събраха багажа си, заличиха всички следи от пребиваването си в пещерата и започнаха дългото спускане по полегатия склон към крепостта.
На слизане се сблъскаха с противоположния проблем на онзи, който имаха преди два дни. По високите части на склона растителността бе оскъдна и нямаше къде да се скрият. Налагаше им се да се промъкват от една група трънливи храсти до друга и напредъкът им бе бавен.
По пладне дойде изненада. Черният боен кораб на Казала се появи на устието на залива, прибра платна и хвърли котва недалеч от крепостта. Спуснаха гребна лодка. С помощта на далекогледа Лазю разпозна Казала на кърмата.
— Това разваля всичко — рече Хънтър, загледан в грамадния кораб. Беше спрял успоредно на брега, така че всички оръдия на единия борд покриваха устието.
— Ако остане там, какво ще правим? — попита Сансон.
Хънтър се бе запитал тъкмо това и бе стигнал до единствения възможен отговор.
— Ще го подпалим — каза той. — Ако остане на котва, ще трябва да го подпалим.
— Ще запалим някоя лодка от брега и ще я пуснем към него?
Хънтър кимна.
— Малко вероятно е да се получи — рече Сансон.
Лазю продължаваше да наблюдава с далекогледа.
— Има и жена — неочаквано се обади тя.
— Какво? — изненада се Хънтър.
— В лодката. С Казала има някаква жена.
— Дай да видя.
Той взе далекогледа, но успя да различи само смътна бяла фигура, седнала на кърмата до Казала, който пък стоеше прав и гледаше към крепостта. Хънтър не можеше да различи подробностите, затова върна далекогледа на Лазю.
— Опиши я.
— Бяла рокля и чадърче против слънце — или някаква голяма шапка на главата й. Тъмно лице. Може да е негърка.
— Държанка?
Лазю поклати глава. Вече привързваха лодката на кея.
— Слиза. Съпротивлява се…
— Може да е изгубила равновесие.
— Не — твърдо рече Лазю. — Съпротивлява се. Трима мъже я държат. Вкарват я насила в крепостта.
— Тъмна ли каза? — попита Хънтър. Това беше странно. Казала би могъл да вземе пленница, но всяка жена, за която си заслужава да поискаш откуп, със сигурност трябваше да е много красива.
— Да, тъмна — отвърна Лазю. — Но не мога да кажа нищо по-конкретно.
— Ще разберем по-нататък — каза Хънтър.
Озадачени, те продължиха спускането си.
Три часа по-късно, в най-голямата следобедна жега, спряха сред група бодливи храсти акара да пийнат по глътка вода. Лазю забеляза, че лодката отново потегля от крепостта, този път с мъж, когото описа като „стегнат, много сух, хубав и изпънат“.
— Боскет — сети се Хънтър. Боскет бе първият помощник на Казала — французин ренегат, известен като хладнокръвен и неумолим водач. — Казала с него ли е?
— Не — отвърна Лазю.
Лодката стигна до кораба и Боскет се качи на борда. Минута по-късно екипажът започна да вдига лодката. Това можеше да означава само едно.
— Ще отплават — каза Сансон. — Късметът отново ти се усмихва, приятелю.
— Не съвсем — отвърна Хънтър. — Да видим накъде ще потеглят.
Целта им можеше да е Рамонас, където бяха скрити „Касандра“ и хората му. Слупът се намираше в твърде плитки води и не можеше да бъде атакуван от испанския кораб, но Боскет можеше да блокира „Касандра“ в заливчето — а без слупа атаката над Матансерос се обезсмисляше. Хората на „Касандра“ им трябваха, за да изведат галеона от пристанището.
Бойният кораб напусна залива в южна посока, но това бе необходимо, за да стигне по-дълбоки води. След това обаче продължи отново на юг.
— По дяволите! — изруга Сансон.
— Не, просто набират скорост — каза Хънтър. — Да изчакаме.
Още в този миг корабът излезе на вятър и пое на запад.