— Много ли?
— Не, но корабът е стар и трябва да се наглежда. Не са се грижили много за него.
Намръщената му физиономия сякаш обобщаваше мнението му за немарливото испанско корабоплаване.
— Как се държи на вода?
— Като бременна свиня, но ще се справи, стига времето да е добро и да нямаме неприятности. Малко сме, там е проблемът.
Хънтър кимна. Обходи палубата и погледна платната. С пълен такелаж „Ел Тринидад“ имаше четиринадесет отделни платна. Дори най-простата задача, като вдигането на марсел, изискваше почти дванадесет яки гърбини.
— Ако се вдигне вълнение, ще трябва да плаваме с голи мачти — каза Ендърс, като клатеше глава.
Хънтър знаеше, че е прав. При буря нямаше да има друг избор, освен да спусне всички платна и да се остави на течението, но това бе опасно при кораб с такива размери.
Още по-тревожна бе възможността от нападение. При битка корабът се нуждаеше от маневреност, а на Хънтър не му достигаше екипаж, който да се справи добре с „Ел Тринидад“.
Освен това съществуваше и проблемът с оръдията.
Тридесет и двата топа бяха датски, произведени неотдавна и в добро състояние. Заедно те предлагаха значителна — ако не и голяма — отбранителна мощ. Тридесет и двете оръдия изравняваха „Ел Тринидад“ с линеен кораб от трета категория и от него се очакваше да се справи самостоятелно с всеки неприятел, освен с най-големите бойни кораби на противника. Но това можеше да стане, ако Хънтър разполагаше с разчети за оръдията, а такива нямаше.
Ефективният артилерийски разчет, който по време на битка е в състояние да зарежда, насочва, прицелва и стреля с оръдието веднъж на минута, се състоеше от петнадесет души, без да се брои командирът. Предвид неизбежните наранявания и изтощението — хората се изморяваха от бутането на два и половина тона бронз — разчетите обикновено бяха от седемнадесет до двадесет души. Дори да стреляха само половината оръдия, Хънтър се нуждаеше от над двеста и седемдесет души, за да ги обслужват. А не можеше да отдели нито един. Хората не достигаха за платната.
Фактите бяха сурови — командваше екипаж, който бе една десета от онова, което му трябваше, за да победи в морско сражение, и една трета от нужния му за оцеляване в силна буря. Изводите бяха повече от ясни — трябваше да бягат от враговете и да намират убежище преди бурята.
Ендърс изказа на глас тревогите му.
— Иска ми се да можехме да плаваме на пълни платна — рече той и погледна нагоре. В момента „Ел Тринидад“ плаваше без бизани, стаксели и брамсели.
— Как се справяме? — попита Хънтър.
— Не развиваме повече от осем възела, а би трябвало да се движим два пъти по-бързо.
— Няма да избягаме лесно от кораб — отбеляза Хънтър.
— Или от буря — каза Ендърс. — Мислил ли си за потопяване на слупа?
Хънтър вече бе обмислил това. Десетимата мъже на „Касандра“ можеха да помогнат на по-големия кораб, но не чак толкова — „Ел Тринидад“ щеше да си остане с недостатъчен екипаж. Освен това слупът бе ценен. Ако запазеше своя кораб, Хънтър можеше да продаде испанския галеон на търг в Порт Роял срещу солидна сума. Или да го включи в едната десета на краля и значително да намали количеството кюлчета и други съкровища, които щеше да прибере Чарлз.
— Не — отсече той накрая. — Искам да запазя кораба си.
— Е, тогава можем да облекчим свинята — каза Ендърс. — На борда има куп мъртво тегло. Бронзът не ти трябва, нито гребните лодки.
— Знам — каза Хънтър. — Но не ми се иска да оставаме напълно беззащитни.
— Та ние сме беззащитни.
— Ясно ми е — отвърна Хънтър. — Но за момента ще рискуваме и ще се уповаваме на провидението да се върнем живи и здрави. Шансовете са на наша страна, особено след като се озовем в южни води.
Планът на Хънтър бе да слезе на юг до Малките Антили и оттам да продължи на запад през широките простори на Карибите между Венецуела и Санто Доминго. Малко вероятно бе да се натъкнат на испански военни кораби при толкова много вода наоколо.
— Не съм от онези, които се уповават на провидението — мрачно рече Ендърс. — Но тъй да бъде.
Лейди Сара Алмънт беше в каютата на кърмата. Хънтър я откри в компанията на Лазю, която с привидна невинност й помагаше да си среше косата.
Хънтър помоли Лазю да излезе и тя се подчини.
— Но ние си прекарвахме толкова добре заедно! — запротестира лейди Сара, след като вратата се затвори.
— Мадам, боя се, че Лазю си пада по вас.