— Разчитам на очите ти — каза Хънтър.
— Наистина разчитай — отговори Лазю и отново се закатери по въжетата към наблюдателния си пост.
Лейди Сара не разбра нищо от разговора, макар че ясно долови напрежението и тревогата. Остана при релинга, загледана към хоризонта — платната на преследващия ги кораб се виждаха и с просто око. Хънтър отиде при нея. След като решението бе взето, изглеждаше по-спокоен.
— Не разбрах нито дума от разговора ви — призна тя.
— Просто е — рече Хънтър. — Виждате ли кораба зад нас?
— Да.
— А острова ей там? Остров Кат?
— Да.
— Там има залив, наричат го Маймунския. Той ще бъде първото ни убежище, стига да се доберем до него.
Тя погледна към преследващия ги кораб, после към острова.
— Но островът е съвсем близо, не би трябва да има никакъв проблем.
— Виждате ли слънцето?
— Да…
— То залязва на запад. След още час водата така ще заблести от лъчите му, че сиянието ще бъде болезнено за очите. И няма да можем да видим плитчините, докато приближаваме към залива. В тези води корабът не може да плава срещу слънцето, без да рискува да се натъкне на корал.
— Но Лазю каза, че познава залива.
— Да, но заливът е от наветрената страна. А това означава, че е изложен на бурите и силните течения от открития океан, а те се променят. Пясъчните плитчини могат да се изместват за седмици, дори за дни. Така че Маймунският залив може и да не е такъв, какъвто го помни Лазю.
— О… — Лейди Сара замълча за момент. — Тогава защо да се опитваме да стигнем до него? Не сме спирали през изминалите три нощи. Можем да продължим през нощта и да избягаме от кораба в тъмното.
— Има луна — мрачно рече Хънтър. — Трета четвърт, няма да изгрее преди полунощ. Но ще бъде достатъчна, за да могат да ни проследят — ще разполагаме само с четири часа пълен мрак. Няма да им избягаме за толкова кратко време.
— Тогава какво ще правите?
Хънтър вдигна далекогледа и огледа хоризонта. Преследващият ги кораб бавно ги настигаше.
— Ще опитам да стигна до Маймунския залив. Срещу слънцето.
— Готови! — извика Ендърс и корабът зави по вятъра, бавно и тромаво променяйки курса. Трябваше му цял четвърт час, за да може да плава отново с пълна скорост, а през това време платната на преследвача станаха много по-големи.
Докато се взираше през далекогледа, Хънтър усети нещо потискащо познато в тези платна.
— Да не би да…
— Какво, сър?
— Лазю! — извика Хънтър и посочи към хоризонта.
Лазю вдигна далекогледа си.
— Що за кораб е според теб?
— Старият ни приятел! — извика тя.
Ендърс изстена.
— Корабът на Казала? Черният кораб?
— Точно той.
— Кой го командва сега? — попита Ендърс.
— Боскет, французинът. — Хънтър си спомни стройния сдържан мъж, когото бе видял на кораба в Матансерос.
— Чувал съм за него — каза Ендърс. — Спокоен и опитен моряк, разбира си от работата. — Въздъхна. — Жалко, че точно той е донът на мостика. Можехме да изкараме и по-добър късмет.
Испанците бяха прочути с некадърното си плаване.
— Колко остава до сушата?
— Цял час — отвърна Ендърс. — Може и повече. Ако проходът е тесен, ще се наложи да свалим някои от платната.
Това щеше да намали скоростта им още повече, но нямаше какво да направят. Ако искаха да са в състояние да управляват кораба в тези опасни води, трябваше да скъсят платната.
Хънтър погледна към преследващия ги боен кораб. Променяше курса си и платната му се наклониха, докато обръщаше към подветрената страна. Изгуби темпо за момент, но не след дълго отново се движеше с пълна скорост.
— Ще бъде на косъм — каза той.
— Точно — съгласи се Ендърс.
Горе Лазю протегна лявата си ръка. Ендърс смени курса, като я наблюдаваше, докато тя не отпусна ръка. После продължи напред. Малко след това Лазю вдигна дясната си ръка, този път полусвита.
Ендърс отново смени курса, завивайки леко надясно.
Четвърта част
Маймунският залив
27.
„Ел Тринидад“ се насочи към Маймунския залив.
На борда на „Касандра“ Сансон гледаше как големият кораб завива.
— Мътните да го вземат, поемат към сушата! — възкликна той. — Срещу слънцето!