— Това е лудост — изстена кормчията.
Сансон се завъртя към него.
— Чуй ме добре — рече той. — Завивай и влез в следата на донската свиня. Следвай я точно. Имам предвид абсолютно точно. Искам нашият нос да пори тяхната пяна, или ще ти прережа гърлото.
— Но как ще се справят срещу слънцето? — отново изстена кормчията.
— Имат очите на Лазю — отвърна Сансон. — Това може да е достатъчно.
Лазю внимаваше къде гледа. Внимаваше и какво прави с ръцете си, защото и най-небрежният жест можеше да доведе до смяна на курса. В този момент се взираше на запад, като държеше лявата си длан под носа си, за да блокира отражението на слънчевите лъчи от водата непосредствено пред кораба. Гледаше само към сушата — към полегатите зелени контури на остров Кат, които в моменти представляваха плоски очертания без никаква перспектива.
Знаеше, че когато приближат още, контурът на острова ще започне да се разделя и ще види входа на Маймунския залив. Дотогава работата й бе да поддържа най-бързия и кратък курс до точката, където можеше да различи подробности.
Височината й помагаше; от наблюдателницата на гротмачтата можеше да вижда цвета на водата на много мили напред, сложната плетеница от сини и зелени нюанси. Умът й ги регистрираше като различни дълбочини; четеше ги така, сякаш бяха измерени с лот и отбелязани на карта.
Това не беше посредствено умение. Обикновените моряци, които знаеха колко чисти са водите на Карибско море, естествено приемаха, че тъмносиньото означава дълбоко, а зеленото — още по-дълбоко. Лазю обаче не се заблуждаваше така лесно — ако дъното бе пясъчно, водата можеше да е светлосиня, въпреки че дълбочината достига петдесет фута. Тъмнозеленият цвят пък можеше да означава морска трева по дъното само на десет стъпки под повърхността. Движещото се в небето слънце също играеше странни номера — рано сутрин и през късния следобед всички цветове бяха по-наситени и тъмни, и това също трябваше да се вземе предвид.
За момента обаче дълбочината не я безпокоеше. Оглеждаше цветовете на бреговата линия с надеждата да открие някаква следа от Маймунския залив. Спомняше си, че той представлява устие на малка река, каквито бяха и повечето, годни за използване убежища. Имаше много други карибски заливчета, които не бяха безопасни за големи кораби, тъй като в кораловия риф около острова нямаше проход. За да има проход, трябваше да има приток на прясна вода, тъй като коралите не растяха в нея.
Лазю оглеждаше водата край бреговата линия. Знаеше, че проходът може и да не се намира в близост до самата река. В зависимост от теченията, извеждащи прясната вода на океана, той можеше да бъде и на четвърт миля северно или южно. Така или иначе теченията често образуваха кафеникав приток във водата и това променяше цвета на повърхността.
Тя се вглеждаше внимателно и накрая го видя, южно от сегашния курс на кораба. Даде знак на Ендърс да направи корекция на курса. Докато „Ел Тринидад“ приближаваше, Лазю бе доволна, че кормчията няма представа пред какво се намира; сигурно щеше да припадне, ако знаеше колко тесен всъщност е входът. От двете страни имаше остри корали, а празното пространство между тях бе не повече от двадесет ярда.
Удовлетворена от новия курс, Лазю затвори очи за няколко минути. Даваше си сметка за розовия цвят на слънчевата светлина по клепачите й; не обръщаше внимание на движението на кораба, на вятъра в платната и на миризмите на океана. Беше съсредоточена изцяло върху очите си и им даваше почивка. Нищо друго нямаше значение. Дишате дълбоко и бавно, като се подготвяше за предстоящото изпитание, събираше сили, съсредоточаваше се.
Знаеше какво ще се случи. Винаги протичаше по един и същи начин. Лесно начало, следвано от първата болка в очите, която става все по-силна, после сълзи, парене, горене. Знаеше, че към края на първия час ще е напълно изтощена и цялото й тяло ще се отпусне. Щеше да спи, сякаш не е мигнала цяла седмица, и вероятно щеше да рухне веднага щом слезе на палубата.
Именно за това неимоверно напрежение се подготвяше в момента — със затворени очи, поемайки бавно и дълбоко дъх.
За стоящия на руля Ендърс концентрацията бе съвсем различна. Очите му бяха отворени, но той почти не проявяваше интерес какво виждат те. Усещаше кормилото в ръцете си; натиска, който оказваше то на дланите му; наклона на палубата под краката му; съскането на водата покрай корпуса; вятъра в лицето си; вибрирането на такелажа; целия комплекс от сили и напрежения, който балансираше кораба. В пълното си съсредоточаване Ендърс се превръщаше в част от кораба, сякаш помежду им имаше физическа връзка; той бе мозъкът на тялото и познаваше състоянието му до най-малката подробност.