През нощта, сам в каютата си, Хънтър направи преценка на положението. Това, че бяха заседнали, изобщо не го притесняваше; корабът бе попаднал на пясъка по време на отлив и лесно можеше да се освободи след няколко часа.
Засега двата кораба бяха в безопасност. Заливът не беше идеален, но вършеше работа; храна за повече от две седмици, без да се налага екипажът да се подлага на лишения. Ако намереха вода на сушата — а това бе много вероятно — можеха да останат в Маймунския залив месеци наред.
Или поне докато не се вдигне буря. Бурята означаваше катастрофа. Маймунският залив бе от наветрената страна на острова и водите му бяха плитки. Силна буря щеше да направи корабите на трески само за няколко часа. А сега беше сезонът на ураганите; едва ли щяха да минат много дни, преди някой да връхлети отгоре им, а Хънтър не искаше да бъде тук, когато това се случи.
Боскет вероятно знаеше това. Ако беше търпелив, можеше просто да устрои блокада, да излезе на по-дълбоко и да изчака лошото време, което щеше да принуди галеона да излезе от залива и да се озове пред оръдията му.
Боскет обаче май не беше от търпеливите. Тъкмо обратното — всичко говореше, че е находчив и дързък и предпочита да приеме предизвикателството при всяка възможност. Пък и имаше добри основания да атакува, преди времето да се развали.
При всяко морско сражение лошото време действаше като изравнител на шансовете, желан от слабия и избягван от силния. Бурята тормозеше и двата кораба, но свеждаше до нула ефективността на по-мощния. Боскет сигурно знаеше, че съдовете на Хънтър са с оскъден екипаж и леко въоръжени.
В уединението на каютата си Хънтър се постави на мястото на човека, когото никога не бе срещал, и се опита да разчете мислите му. Накрая реши, че Боскет със сигурност ще атакува на сутринта.
Нападението можеше да бъде или по суша, или по вода, или и двете. Зависеше от това с колко испански войници разполага французинът и до каква степен те имаха доверие на командира си. Хънтър си спомни войниците, които ги пазеха в трюма на кораба — млади, без опит, с лоша дисциплина.
На такива не можеше да се разчита.
Не, реши Хънтър, Боскет щеше да атакува първо от кораба си. Щеше да опита да навлезе в Маймунския залив, докато галеонът не се озове в обсега му. Може би подозираше, че каперите се намират в плитки води и това прави маневрирането им трудно.
В момента бяха обърнати с кърмата към врага, а тя бе най-уязвимата част. Боскет можеше да влезе в устието на залива и да стреля, докато не потопи и двата кораба. И то без да рискува нищо, тъй като съкровището на галеона щеше да се озове на плитко и можеше да бъде прибрано от местните гмуркачи.
Хънтър повика Ендърс и заповяда испанските пленници да бъдат заключени. После нареди всички здрави капери да се въоръжат с мускети и веднага да слязат на брега.
Зората бавно се пукаше над Маймунския залив. Духаше съвсем слаб вятър; небето бе изпъстрено с перести облици, порозовели от първите лъчи на слънцето. На борда ни испанския кораб моряците се захващаха за сутрешната си работа мудно и мързеливо. Слънцето се бе издигнало доста над хоризонта, преди да се чуе заповедта за вдигане на котва.
Точно тогава от брега и от двете страни на устието на залива скритите капери откриха унищожителен огън. Стрелбата явно вцепени испанския екипаж. През първите няколко мига всички моряци, вдигащи предната котва, бяха убити. Онези, които вдигаха котвата на кърмата, също паднаха мъртви или ранени. Офицерите бяха простреляни, а хората по такелажа бяха свалени със смразяваща точност и полетяха с писъци към палубата.
После, също така внезапно, стрелбата спря. Като се изключи лютивата сива барутна мъгла, надвиснала над брега, не се виждаше нито движение, нито се чуваше шумолене на листа — нищо.
Хънтър, заел позиция в края на вдаващия се в морето тесен полуостров, наблюдаваше със задоволство през далекогледа. Чуваше обърканите викове и гледаше как наполовина вдигнатите платна плющят на вятъра. Минаха няколко минути, преди нови моряци да започнат да се катерят по въжетата и да се захванат с макарите на палубата. Започнаха боязливо, но тъй като откъм сушата не последва стрелба, станаха по-уверени.
Хънтър чакаше.
Знаеше, че има определено преимущество. В епоха, когато нито мускетите, нито мускетарите можеха да се похвалят с особена точност, всеки капер беше изключителен стрелец. Хората му можеха да свалят моряци на палубата на противников кораб, докато стояха на палубата на открития слуп, който се люлееше на вълните. Стрелбата от суша беше детска игра за тях.