Краят на деня бе истинска благодат. В прохладния вечерен въздух Хънтър крачеше по палубата на „Ел Тринидад“ и се взираше в дългите редици оръдия. Минаваше от едно на друго, спираше да ги докосне, прокарваше пръсти по бронза, който все още бе топъл от слънцето. Разглеждаше оборудването, грижливо подредено до всяко от тях — натъпквача, торбите барут, пирамидите гюлета, запалителите и фитилите в кофите.
Всичко това бе готово за употреба — цялата тази огнева мощ, всички тези оръжия. Разполагаше с всичко необходимо, освен с хора, които да ги обслужват. А без хора оръдията спокойно можеше и да ги няма.
— Потънал сте в мисли.
Хънтър се сепна и се обърна. На няколко крачки от него стоеше лейди Сара в свободна бяла рокля. В тъмното приличаше на нощна риза.
— Не бива да се обличате така при всички тези мъже на борда.
— Беше много горещо и не можех да заспя — каза тя. — Освен това бях неспокойна. Това, което видях днес… — Гласът й замлъкна.
— Смути ли ви?
— Не съм виждала такава диващина дори у монарх. Дори Чарлз не е толкова безжалостен и своеволен.
— Чарлз си има други грижи. Най-вече удоволствията.
— Нарочно се правите, че не разбирате какво искам да кажа. — Дори в тъмното в очите й проблесна нещо като гняв.
— Мадам, в това общество… — започна Хънтър.
— Общество? Наричате това… — жестът й обхвана кораба и спящите по палубата моряци, — наричате това общество?
— Разбира се. Навсякъде, където се събират хора, има правила на поведение. Правилата на тези мъже са различни от правилата в двора на Чарлз, на Луи и дори на колонията Масачузетс, където съм роден. Но въпреки това те съществуват, за да бъдат спазвани, и нарушителите си понасят наказанието.
— Вие сте и философ. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.
— Казвам каквото знам. Какво би ви сполетяло в двора на Чарлз, ако не се поклоните на краля?
Тя изсумтя, усещайки накъде бие той.
— Тук е същото — продължи Хънтър. — Тези хора са свирепи и буйни. Ако искам да ги управлявам, те трябва да ми се подчиняват. За да ми се подчиняват, трябва да ме уважават. А за да ме уважават, трябва да признават властта ми, която е абсолютна.
— Говорите като крал.
— Капитанът е крал на екипажа си.
Тя пристъпи към него.
— А доставяте ли си удоволствие, подобно на крал?
Хънтър имаше само миг да осмисли думите й, преди тя да го прегърне и да го целуне енергично по устата. Отвърна на прегръдката й.
— Толкова съм уплашена — каза тя, когато се отдръпнаха. — Тук всичко е така странно.
— Мадам — рече Хънтър, — мое задължение е да ви върна жива и здрава при вашия чичо и мой приятел, губернатор сър Джеймс.
— Не е нужно да сте толкова помпозен. Да не сте пуритан?
— Само по рождение — отвърна той и отново я целуна.
— Може би ще се видим по-късно — рече тя.
— Може би.
Тя слезе долу, хвърляйки му последен поглед в тъмното. Хънтър се облегна на едно оръдие и я загледа как се отдалечава.
— Доста е пикантна, дума да няма.
Обърна се. Беше Ендърс. Кормчията се ухили.
— Премине ли границата, една благородна дама става неудържима, а?
— Така излиза — отвърна Хънтър.
Ендърс погледна редицата оръдия и потупа най-близкото. То изкънтя глухо.
— Влудяващо, нали? — рече той. — Толкова много топове, а не можем да ги използваме поради липса на хора.
— По-добре поспи малко — сухо го посъветва Хънтър и се отдалечи.
Ендърс обаче бе казал истината. Докато крачеше по палубата, Хънтър напълно забрави за жената и мислите му отново се върнаха към оръдията. Някаква неспокойна част от ума му се мъчеше с проблема отново и отново, търсеше решение. Беше убеден, че има начин да използва оръдията. Беше забравил нещо — нещо, което знаеше отдавна.
Жената явно си мислеше, че е варварин — или пуритан, което бе още по-лошо. Усмихна се в тъмното при тази мисъл. Всъщност той бе образован човек. Беше изучил всички основни категории на познанието, както бяха дефинирани още през Средните векове. Класическа история, латински и старогръцки, естествена философия, религия и музика. Навремето никоя от тези науки не бе събудила интереса му.