Още като млад практическото, емпирично познание го интересуваше далеч повече, отколкото мнението на някой отдавна мъртъв мислител. Всеки ученик знаеше, че светът е много по-голям, отколкото си е представял Аристотел. Самият Хънтър бе роден в земя, за чието съществуване гърците не са имали ни най-малка представа.
Но ето че сега някои елементи от това образование не му даваха покой. Мислите му продължаваха да се връщат към Гърция — към самата нея или към гърците — но не знаеше защо, нито във връзка с какво.
После си помисли за маслената картина в каютата на Казала. При онази среща почти не й обърна внимание, а и сега не я помнеше ясно. В картината на борда на испанския кораб обаче имаше нещо, което го интригуваше. И по някакъв начин то бе важно.
Какво бе значението й? Не знаеше нищо за изобразителното изкуство; смяташе го за незначителен талант, подходящ единствено за украса и представляващ интерес само за суетните и богати благородници, готови да платят за портрети, на които да бъдат изобразени далеч по-красиви, отколкото са. Знаеше, че самите художници са тривиални души, които скитат като цигани от една страна в друга в търсене на покровител. Те бяха бездомни, фриволни хора без корени, на които липсваше твърдата връзка с родината и сънародниците. Въпреки факта, че родителите му бяха избягали в Масачузетс от Англия, самият Хънтър се смяташе за чист англичанин и бе ревностен протестант. Той воюваше срещу испанците и католическите врагове и не разбираше онези, които не бяха патриоти като него. Да те е грижа само за рисуването — това наистина трудно можеше да се нарече вярност.
И в същото време художниците странстваха. Имаше французи в Лондон, гърци в Испания и италианци навсякъде. Дори по време на война те пътуваха свободно, особено италианците. Имаше толкова много италианци.
Защо изобщо му пукаше?
Тръгна из потъналия в мрак кораб, като минаваше от оръдие на оръдие. Докосна едно. Върху задната му част беше отпечатан девиз:
SEMPER VINCIT20
Досмеша го. Невинаги, помисли си. Не и без хора, които да го зареждат, да го насочват и да стрелят. Докосна надписа, пръстите му пробягаха по буквите, по гладката извивка на S и изчистените линии на Е.
SEMPER VINCIT
В латинския имаше сила и чистота — две стегнати думи, типично военни и твърди. Италианците бяха изгубили всичко това; те бяха меки и цветисти и езикът им се бе променил, за да отрази това. Беше минало много време, откакто Цезар бе заявил без заобикалки „Veni, vidi, vici“.
VINCIT
Тази дума сякаш подсказваше нещо. Вгледа се в изчистените линии на буквите и тогава мислено видя повече линии, линии и ъгли, и умът му отново се насочи към гърците и към евклидовата геометрия, която го бе тормозила толкова много като момче. По онова време така и не успя да разбере защо е важно дали два ъгъла са еднакви и дали две прави се пресичат в една или друга точка. Какво значение имаше?
VINCIT
Спомни си картината на Казала — произведение на изкуството на един боен кораб, съвсем не на мястото си, нещо напълно ненужно и непрактично. Това бе проблемът на изкуството — то не беше практично. И не побеждаваше нищо.
VINCIT
Побеждава. Хънтър се усмихна на иронията на мотото, гравирано върху оръдие, което нямаше да победи нищо. Това оръжие за него бе толкова безсмислено, колкото и картината на Казала. Колкото постулатите на Евклид. Уморено разтърка очи.
Всички тези мисли нямаха смисъл. Въртеше се в кръг без чувство, без цел, без посока — обезсърчен мъж, попаднал в клопка и напразно търсещ решение, човек, когото не го свърта на едно място.
И тогава чу вика, от който моряците се страхуват най-много.
— Огън!
29.
Хънтър се втурна нагоре точно навреме, за да види шестте горящи лодки, носещи се към галеона. Бяха лодките на бойния кораб, намазани с дебел слой катран. Пламтяха ярко и осветяваха неподвижните води на залива, докато приближаваха.
Наруга се, че не е предвидил този ход; димът на палубата бе ясна улика, но той не бе успял да я разбере. Но не губи време да се обвинява. Моряците на „Ел Тринидад“ вече се изсипваха в лодките, които бяха вързани до кораба; първата от тях потегли и мъжете яростно загребаха към огнената заплаха.
Хънтър се завъртя и попита остро Ендърс:
— Къде са съгледвачите? Как е могло да се случи това?
Ендърс поклати глава.