— Не зная, постовете бяха разположени на пясъчния нос и на брега зад него.
— По дяволите!
Съгледвачите или бяха заспали, или испанците бяха слезли на сушата, бяха ги изненадали в тъмното и ги бяха избили. Хънтър загледа как хората му от първата лодка се борят с пламъците на една от испанските лодки. Опитваха се да я оттласнат с гребла и да я преобърнат. Един моряк се подпали и скочи с писъци във водата.
После самият Хънтър скочи в една лодка. Докато гребяха, моряците започнаха да се поливат със солена вода. Хънтър се огледа и видя, че Сансон също е спуснал лодка от „Касандра“, за да се бори с пламъците.
— Напрегнете гърбини, момчета! — извика Хънтър, докато приближаваха пъкъла. Дори от разстояние петдесет ярда жегата от горящите лодки беше ужасна; пламъците се виеха и подскачаха високо в нощта, горящи буци катран пращяха, хвърчаха във всички посоки и съскаха във водата.
Следващият един час беше кошмар наяве. Една по една горящите лодки бяха насочени към брега или избутани настрани, докато корпусите им не изгоряха и не потънаха.
Когато най-сетне се върна на кораба, целият в сажди и разпокъсани дрехи, Хънтър се строполи в леглото и заспа на мига.
На сутринта Ендърс го събуди с вестта, че Сансон е слязъл в трюма на „Ел Тринидад“.
— Казва, че е намерил нещо — със съмнение добави той.
Хънтър се облече и слезе долу. Откри Сансон на най-долната палуба, покрита с изпражненията на добитъка горе. Французинът се беше ухилил до уши.
— Стана случайно — рече той. — Не мога да си припиша заслугата. Ела да видиш.
Поведе го надолу към баласта. Тесният и нисък отсек беше горещ и вонеше от трюмната вода, която се плискаше напред-назад при лекото поклащане на кораба. Хънтър видя камъните, поставени тук за баласт. После се намръщи — не бяха камъни, имаха твърде правилна форма. Гюлета.
Взе едно и го претегли на ръка. Беше желязно и хлъзгаво от слузта и мръсотията.
— Около пет фунта — каза Сансон. — А на борда нямаме нищо, което да стреля с петфунтови гюлета.
Все така ухилен, той поведе Хънтър към кърмата. Трептящата светлина на фенера освети още нещо, наполовина потопено във водата. Разпозна го веднага — сакер, малко оръдие, което вече не се използваше на корабите. Сакерите бяха излезли от употреба преди трийсетина години, заместени от малки въртящи се оръдия или от големите топове.
Хънтър се наведе над оръдието и прокара длани по потопения му ствол.
— Ще стреля ли?
— От бронз е — отвърна Сансон. — Чифутина казва, че може да се използва.
Хънтър опипа метала. Тъй като бе от бронз, оръдието не беше ръждясало много. Хънтър погледна към Сансон.
— В такъв случай ще поднесем на дона един от собствените му специалитети.
Макар и малък, сакерът представляваше седем фута плътен бронз с тегло хиляда и шестстотин фунта. Измъкването му на палубата на „Ел Тринидад“ отне по-голямата част от сутринта. След това оръдието трябваше да се спусне през борда в чакащата го лодка.
Работата беше мъчителна под палещите лъчи на слънцето, а трябваше да се изпълни изключително внимателно. Ендърс крещеше заповеди и проклятия, докато не прегракна, но в крайна сметка сакерът бе спуснат леко, сякаш беше перце. Лодката потъна застрашително под тежестта му; планширите й се подаваха само на няколко инча над водата. Въпреки това беше стабилна, докато я изтегляха към отсрещния бряг.
Хънтър смяташе да постави сакера на върха на възвишението, което се издаваше от Маймунския залив. Оттам испанският боен кораб щеше да е в обхвата му и можеше да стреля по него. Позицията на оръдието щеше да е безопасна — испанците не бяха в състояние да насочат своите оръдия толкова високо, че да отговорят на огъня, а хората на Хънтър можеха да ги бомбардират, докато не им свършат гюлетата.
Същинският въпрос бе кога да открият огън. Хънтър не хранеше илюзии относно мощността на оръдието. Петфунтово гюле не можеше да се нарече сериозна заплаха; нужни бяха много изстрели, за да нанесе някаква сериозна повреда. Но ако откриеше огън през нощта, в суматохата испанците можеше да вдигнат котва и да се опитат да излязат от обсега на сакера. А при тези плитчини наоколо лесно щяха да заседнат или дори да се разбият.
Точно на това се надяваше.
Сакерът в полупотопената лодка стигна до брега и тридесет мъже го измъкнаха с пъшкане на пясъка. Там го поставиха на трупи и го завлачиха стъпка по стъпка към храстите.
Оттам сакерът трябваше да бъде издърпан сто фута нагоре до върха на хълма, през растящите нагъсто мангрови дървета и палми. Поради липсата на скрипци и макари работата беше изнурителна, но моряците се заеха енергично с нея.