Хънтър избухна. Гневът му по нищо не отстъпваше на нейния.
— Мадам — каза той, сочейки океана, — давате ли си сметка за огромното си невежество, че морето се е променило?
Тя млъкна объркана. Не можеше да свърже слабото вълнение с очевидната тревога, с която го гледаше Хънтър.
— Изглежда ми незначително за голям кораб като вашия.
— Такова е. За момента.
— И небето е чисто.
— Пак за момента.
— Не съм моряк, капитане — рече тя.
— Мадам — каза той, — вълните са дълги и дълбоки. И могат да означават само едно. След по-малко от два дни ще се озовем в ураган. Можете ли да разберете това?
— Ураганът е свирепа буря — каза тя, сякаш повтаряше научен урок.
— Свирепа буря — повтори той. — Ако все още сме в проклетия залив, когато ни връхлети ураганът, ще бъдем разбити на трески. Можете ли да проумеете това?
Изгледа я, кипнал от гняв, и видя, че тя наистина не проумява. Лицето й бе самата невинност. Никога не бе виждала ураган и го смяташе за малко по-свирепа морска буря.
А Хънтър беше наясно, че разликата между урагана и свирепата морска буря е като разликата между див вълк и галено кученце.
Преди тя да успее да отговори на избухването му, той се обърна и се облегна на релинга. Знаеше, че се е държал твърде грубо; собствените му тревоги не бяха нейни и той имаше всички причини да й угоди. Не беше мигнала цяла нощ, за да се грижи за обгорените моряци — нещо небивало за жена с благороден произход. Отново се обърна към нея.
— Простете — тихо рече той. — Обърнете се към Ендърс и той ще се погрижи да слезете на брега, за да продължите достойната традиция на Птолемей и Леонардо.
И млъкна.
— Капитане?
Хънтър бе вперил поглед в нищото.
— Капитане, добре ли сте?
Той неочаквано се отдалечи от нея.
— Дон Диего! — изкрещя той. — Намерете ми дон Диего!
Дон Диего се яви в каютата му и го свари да чертае ожесточено нещо върху късове хартия. Цялото писалище беше в скици.
— Не зная дали ще се получи — каза Хънтър. — Само съм чувал за него. Предложил го е онзи флорентинец Леонардо, но не му обърнали внимание.
— Войниците не се вслушват в художници — отбеляза дон Диего.
Хънтър го изгледа свирепо.
— С право или не — отвърна той.
Дон Диего погледна скиците. На всяка имаше кораб, нарисуван отгоре, с прави линии, които излизаха от бордовете. Хънтър нарисува още една.
— Идеята е проста — каза той. — На обикновените кораби всяко оръдие си има главен артилерист, който е отговорен само за своето оръдие.
— Да…
— След като оръдието се зареди и приготви за стрелба, командирът кляка зад него и се прицелва. После заповядва на подчинените си да насочат оръдието с лостове и макари така, както прецени за добре. След това хората му трябва да нагласят лафета под подходящия ъгъл — пак според неговата преценка. После стрелят. Такава е процедурата за всяко оръдие.
— Да… — каза Чифутина. Той всъщност никога не беше виждал голямо оръдие в действие, но бе запознат с принципа. Всяко оръдие се насочваше поотделно и добрите командири, които можеха да преценят точно подходящия ъгъл, се ценяха високо. И бяха рядкост.
— Освен това — продължи Хънтър — обичайният начин е да се води успореден огън. — Той начерта успоредни линии от борда на кораба. — Всяко оръдие стреля и командирът се моли да улучи целта си. В действителност обаче много оръдия пропускат, освен ако корабите не са толкова близко, че гюлето да уцели независимо от ъгъла. Например, когато се намират на петстотин ярда един от друг. Нали така?
Дон Диего кимна бавно.
— А ето какво предлага флорентинецът — каза Хънтър и начерта друг кораб. — Той казал — не разчитайте на командирите да се прицелват при всеки изстрел. Вместо това насочете всички оръдия още преди битката. И виж какво се получава.
Хънтър начерта излизащи от кораба линии, които се събираха в една-единствена точка във водата.
— Разбираш ли? Концентрираш целия огън на едно място. Всичките ти гюлета улучват целта в една и съща точка и причиняват огромни разрушения.
— Или всичките ти гюлета пропускат целта и падат в една точка в морето — каза дон Диего. — Или всичките ти гюлета улучват бушприта или някоя друга маловажна част от кораба. Честно да си призная, не виждам нищо ценно в този план.
— Ценното е в начина, по който се стреля с оръдията — каза Хънтър и потупа чертежа. — Помисли си само — ако са насочени предварително, мога да изстрелям залп само с един човек на оръдие, а може би дори с един на две оръдия. И ако целта ми е в обхват, ще знам, че всяко оръдие ще улучи.