— Покажи ми Боскет и можеш да си задържиш оръдията, без изобщо да мърморя — каза Ендърс.
— Ето там — каза Хънтър и посочи назад.
Ендърс се обърна и видя испанския боен кораб да заобикаля северната страна на остров Кат и да се впуска в преследване.
— Нацедил се е направо в задника ни — възкликна Ендърс. — Кокали Божии! Добре е екипиран.
Бойният кораб приближаваше откъм най-уязвимата част на галеона — задната палуба. Всеки кораб бе слаб откъм кърмата; именно затова съкровищата винаги се товареха отпред, а най-просторните каюти неизменно се намираха в задната част. Капитанът на кораба можеше да има голяма каюта, но се предполагаше, че по време на битка няма да бъде в нея.
Хънтър нямаше абсолютно никакви оръдия на кърмата; всички до едно бяха преместени на левия борд. А тромавото килване на една страна лишаваше Ендърс от традиционната защита срещу нападение отзад — лъкатушене и произволни завои, които да те направят трудна мишена. Кормчията трябваше да продължи колкото се може по-добре напред и да не допусне корабът да загребе вода, а това никак не му харесваше.
— Карай спокойно — каза му Хънтър. — И дръж сушата отдясно.
Тръгна към релинга, където дон Диего гледаше през странния инструмент, който бе изработил. Той представляваше дървено устройство, около три стъпки дълго и монтирано на гротмачтата. В двата му края имаше малка дървена рамка с кръстосана тел, образуваща буквата X.
— Просто е — обясни Чифутина. — Гледаш оттук — каза той, заставайки в единия край — и когато двете кръстчета съвпаднат, си в правилната позиция. Ще удариш онази част от целта, която наблюдаваш.
— Ами разстоянието?
— За него ти трябва Лазю.
Хънтър кимна. Лазю с острото си зрение можеше да преценява със забележителна точност разстоянията.
— Не разстоянието е проблемът — каза Чифутина. — А вълнението. Ето, виж.
Хънтър застана зад уреда.
Затвори едното си око и примижа, докато двата Х-а се препокриха. И тогава видя колко силно се люлее корабът.
В един момент кръстчетата гледаха към пустото небе, а в следващия — към неспокойния океан.
Хънтър си представи, че дава заповед за стрелба. Знаеше, че между командата и изпълнението й ще има забавяне. Трябваше да го вземе предвид. Самите гюлета също се движеха бавно — щеше да мине още половин секунда, преди да достигнат целта си. Или общо повече от секунда между даването на заповедта и улучването.
А през тази секунда корабът щеше да се клатушка и подскача като луд в океана. Хънтър усети как го залива вълна от паника. Отчаяният му план бе неизпълним в бурно море. Никога нямаше да успеят да изстрелят два точно прицелени залпа.
— Когато синхронът е от първостепенна важност, примерът с дуела може да се окаже полезен — подсказа Чифутина.
— Вярно — съгласи се Хънтър. Идеята дойде точно навреме. — Кажи на артилеристите. Командата ще бъде „готови, едно, две, три, огън“. Нали?
— Ще им кажа — отвърна Чифутина. — Но в рева на битката…
Хънтър кимна. Днес Чифутина бе много проницателен и мислеше далеч по-ясно от самия него. След като започнеше стрелбата, устните команди нямаше да се чуват или можеха да бъдат разбрани погрешно.
— Аз ще давам командите. Ти ще стоиш до мен и ще даваш сигнали с ръце.
Чифутина кимна и отиде да каже на стрелците. Хънтър повика Лазю и й обясни необходимостта от точна преценка на разстоянието. Бяха нагласили оръдията за стрелба на петстотин ярда; тя трябваше да ги определи колкото се може по-добре. Лазю каза, че ще се справи.
Хънтър се върна при Ендърс, който сипеше клетва след клетва.
— Скоро ще усетим коравия — рече той. — Почти усещам как го е натопорчил.
В същия момент испанският кораб откри огън с оръдието на носа си.
— Загорял като млад ерген! — извика Ендърс и размаха юмрук във въздуха.
Вторият изстрел разцепи дърво от надстройката на кърмата, но не причини сериозни щети.
— Продължавай напред — каза Хънтър. — Остави го да ни настигне.
— Остави го да ни настигне. Да не би да мога да направя нещо друго?
— Задръж си остроумията — посъветва го Хънтър.
— Не остроумията ми са на пангара — отвърна Ендърс. — А скъпоценният ми задник.
Третото гюле профуча със свистене над кораба, без да улучи нищо. Хънтър очакваше този момент.
— Димки! — извика той и екипажът се втурна да запали разположените по палубата бъчви с катран и сяра. Пушекът се вдигна на кълба и се понесе към кърмата. Хънтър знаеше, че така ще изглеждат поразени. Представяше си на какво прилича „Ел Тринидад“ от испанския кораб — тромав, изпаднал в беда, а сега и бълващ черен дим.