Нещо се удари в гротмачтата над Хънтър и се стовари на главата му. Плъзна се по рамото му и падна на палубата. Той си помисли, че е някаква птица, но когато погледна надолу, видя човешка длан, откъсната при китката. На единия пръст имаше пръстен.
— Мили боже! — прошепна той и когато отново погледна към бойния кораб, видя нещо изумително.
Корабът беше изчезнал.
Изчезнал в буквалния смисъл — преди малко беше там, обхванат от пламъци и изпепеляващите кълба на експлозиите, но все пак там. А сега го нямаше. По водата се носеха горящи отломки, платна и греди. Сред тях се виждаха трупове на моряци, чуваха се писъците и виковете на оцелелите. А самият кораб го нямаше.
На борда на „Ел Тринидад“ хората му се смееха и подскачаха като луди. Хънтър се взираше като хипнотизиран във водата, където допреди малко се намираше испанският кораб. Сред горящите отломки забеляза труп, носещ се по корем. Беше на испански офицер — униформата му беше синя. Панталоните му бяха станали на парцали от взривовете и голият му задник стърчеше над водата. Хънтър впери поглед в голата плът; беше изумен, че гърбът е непокътнат, а от дрехите надолу не е останало нищо. Имаше нещо скверно в непредвидимостта и небрежността на пораженията. После, докато трупът се поклащаше на вълните, Хънтър видя, че е обезглавен.
Смътно усети, че екипажът на борда вече не ликува. Всички се бяха смълчали и се бяха обърнали към него. Той се вгледа в лицата им — уморени, изпоцапани, кървящи, с изпити от изтощението очи, но в същото време изпълнени с някакво странно очакване.
Гледаха го, сякаш очакваха да направи нещо. За момент Хънтър не можа да си обясни какво искат от него. И тогава усети нещо по бузите си.
Дъжд.
31.
Ураганът ги връхлетя свирепо. Само за няколко минути вятърът зафуча през такелажа със скорост над четиридесет възела и дъждът ги зашиба като камшик. Морето стана още по-бурно. Вълните бяха високи петнадесет фута — същински планини от вода, които заподмятаха бясно кораба. В един момент бяха високо във въздуха, яхнали гребена на вълната, секунди по-късно летяха надолу и стомасите им се преобръщаха, а водата се извисяваше високо над тях.
Всички на борда знаеха, че това е само началото. Вятърът, дъждът и вълнението щяха да станат много по-лоши и бурята щеше да вилнее часове, може би дни наред.
Всички се заеха да работят с енергия, каквато никой не би очаквал от така изтощени хора. Започнаха да разчистват палубата и да кърпят раздраните платна; мъчеха се да обърнат платното и да запушат дупките под ватерлинията. Работеха мълчаливо по хлъзгавите, играещи под краката им палуби; всеки ясно съзнаваше, че в следващия миг може да бъде изхвърлен през борда и никой да не забележи.
Но първата — и най-трудната — задача бе да балансират кораба, като върнат оръдията обратно на десния борд. Работата не беше от леките дори в спокойно време и при суха палуба. По време на буря, когато корабът загребваше вода и се накланяше на четиридесет и пет градуса, когато всяка повърхност и всяко въже бяха мокри и хлъзгави, задачата се превръщаше в непосилен кошмар. Но трябваше да се изпълни, ако искаха да оцелеят.
Хънтър ръководеше операцията. Местеха оръдията едно по едно. Главният проблем бе да се прецени вълнението и да се остави наклонът да свърши работата, докато мъжете се бореха с петстотинфунтовите топове.
Изгубиха първото оръдие — въжето се скъса и то полетя по наклонената палуба като снаряд, разби релинга и падна във водата. Хората бяха ужасени от скоростта, с която се случи това. Преметнаха около второто оръдие двойни въжета, но то също се отскубна, смазвайки озовал се на пътя му моряк.
През следващите пет часа се бориха с вятъра и дъжда, за да върнат оръдията по местата им и да ги закрепят здраво. Когато приключиха, всеки на борда на „Ел Тринидад“ бе така изтощен, че едва се държеше на краката си; моряците се вкопчиха като давещи се животни в греди и парапети, напрягайки малкото си останали сили, за да не бъдат пометени от вълните.
А Хънтър знаеше, че бурята тепърва започва.
Ураганът, едно от най-страховитите проявления на природата, бе открит от пътешествениците до Новия свят. Самата дума бе от езика на индианците араваки и се отнасяше за бури, каквито в Европа не вилнееха. Хората на Хънтър познаваха ужасната мощ на тези гигантски циклони и реагираха на страшната реалност с най-древните моряшки суеверия и обреди.