Беше много уплашена. Когато французойката мадам Дьо Рошамбо й бе показала последните моди в двора на Луи XIV, лейди Сара бе развеселена и дори се отнесе с присмех към тях. Но се говореше, че във Франция жени убивали новородените си деца, за да си осигурят вечна младост. Ако това бе така, може би малко магия щеше да спаси живота й…
Какво лошо имаше? Затвори очи, докато бурята виеше около нея.
— Ненаситнико — прошепна, усещайки думата на устните си. Погали се и коленичи в пентаграма. — Ненаситнико. Ненаситнико, ела при мен.
Палубата рязко се наклони, свещите се плъзнаха на една страна, после на друга. Лейди Сара трябваше да спре, за да ги улови. Всичко това бе много разсейващо. Колко трудно е да си вещица! Мадам Дьо Рошамбо не й бе казвала нищо за заклинания на кораб. Може би не действаха. Може би всичко бе просто френски измишльотини.
— Ненаситнико… — изстена тя и отново се погали.
И тогава й се стори, че чува как бурята утихва.
Или беше само плод на въображението й?
— Ненаситнико, ела при мен, вземи ме, обладай ме…
Представи си нокти, почувства как вятърът развява нощницата й, усети присъствие…
И вятърът замря.
Пета част
Пастта на дракона
32.
Хънтър се събуди от неспокойния си сън със странното чувство, че нещо не е наред. Надигна се в леглото и осъзна, че всичко е по-тихо — клатушкането на кораба вече не беше така диво и вятърът бе стихнал до шепот.
Забърза към палубата, навън ръмеше ситен дъжд. Видя, че морето е по-спокойно и видимостта се е увеличила. Ендърс, който все още стоеше зад руля, изглеждаше полумъртъв, но беше ухилен.
— Здравата го изстискахме, капитане — рече той. — Не остана много от коритото, но се справихме.
Посочи дясно на борд. Там имаше суша — нисък, сив профил на остров.
— Кой е островът? — попита Хънтър.
— Не знам — отговори Ендърс. — Но ще се доберем до него.
Корабът им бе подмятан два дни и две нощи от бурята и нямаха никаква представа къде се намират. Приближиха малкия остров — нисък, обрасъл с шубраци и неприветлив. Дори от това разстояние виждаха гъсто растящите кактуси покрай брега.
— Предполагам, че сме слезли надолу по Наветрените острови — рече Ендърс, присвивайки преценяващо очи. — Вероятно сме недалеч от Бока дел Драгон, а в тези води няма отмора. — Въздъхна. — Поне да се виждаше слънцето, за да се ориентираме.
Бока дел Драгон — или Пастта на дракона — беше ивицата вода между Наветрените Кариби и крайбрежието на Южна Америка. Районът бе прочут и от него се страхуваха, макар че в момента морето изглеждаше сравнително спокойно.
Въпреки тихото море „Ел Тринидад“ се клатушкаше като пияница. Все пак успяха с раздраните си платна да заобиколят южния нос на острова и да намерят хубав залив на западната страна. Беше защитен и имаше пясъчно дъно, където можеха да наклонят кораба на една страна и да го ремонтират. Акостираха и изтощеният екипаж слезе на сушата, за да си почине.
Следващите три дни бяха добри. Екипажът работеше здравата върху кораба и поправи пораженията под ватерлинията и рангоута. При претърсването на кораба не намериха дърва на борда. Обикновено галеон с размерите на „Ел Тринидад“ носеше допълнителен рангоут и мачти в трюма, но те бяха свалени от испанците, за да се освободи повече място за товара. Хората на Хънтър трябваше да се справят с подръчни материали.
Ендърс проведе наблюдения на слънцето с астролаба си и определи географската им ширина. Намираха се недалеч от испанските твърдини Картахена и Марикаибо на брега на Южна Америка. Но като се изключи това, нямаха представа на кой остров са попаднали и затова го кръстиха Безименен.
Хънтър се чувстваше уязвим, докато „Ел Тринидад“ беше килнат на една страна, негоден за плаване. Ако ги нападнеха сега, здравата щяха да загазят. Въпреки това нямаше причини да се страхува. Островът явно беше необитаем, както и двете малки островчета южно от него.
Около Безименния обаче витаеше нещо враждебно и отблъскващо. Земята бе суха и гъсто обрасла с кактуси, които на места образуваха същински гори. Птици с ярки разноцветни пера цвърчаха високо из буйната зеленина и крясъците им се носеха по вятъра. Самият вятър никога не спираше; беше горещ и влудяващ, духаше със скорост най-малко десет възела денем и нощем, като затихваше за кратко само по зазоряване. Хората започнаха да свикват да работят и спят при постоянния му вой.