Двамата се оттеглиха и адютантът затвори вратата след тях. Алмънт разтърка очи.
— Мили боже! — въздъхна той и поклати глава.
— Желаете ли да си починете, Ваше Превъзходителство? — попита Джон.
— Да — отвърна Алмънт. — Желая да си почина.
Стана от бюрото и тръгна по коридора към покоите си. Докато минаваше покрай една стая, чу плясък на вода във вана и женски кикот. Погледна към Джон.
— Къпят слугинята — обясни икономът.
Алмънт изсумтя.
— Желаете ли да я прегледате по-късно?
— Да, по-късно — отвърна Алмънт.
Погледна Джон и за момент му стана смешно. Икономът несъмнено още бе уплашен от обвинението в магьосничество. „Страховете на простите хора са толкова силни и глупави“, помисли си губернаторът.
5.
Ан Шарп се беше отпуснала в топлата вода и слушаше бръщолевенето на огромната черна жена, която сновеше из стаята. Не разбираше почти нищо от думите й, макар че тя май говореше на английски; напевният ритъм и странното произношение й бяха абсолютно чужди и странни. Черната жена говореше колко мил човек бил губернатор Алмънт. Ан Шарп не я беше грижа за добротата на губернатора. От съвсем ранна възраст се беше научила да се справя с мъжете.
Затвори очи и напевната реч на черната жена се смени със звъна на църковни камбани. Ан бе започнала да мрази този монотонен и постоянен звук още в Лондон.
Тя беше най-малката от три деца, дъщеря на бивш моряк и настоящ майстор на платна в Уопинг. Когато около Коледа завърлува чумата, двамата й по-големи братя станаха пазачи. Работата им бе да стоят пред вратите на домовете със заразени и да следят обитателите им да не излизат по никакъв повод. Самата Ан работеше като болногледачка в няколко богати семейства.
Ужасите, които бе видяла през следващите седмици, се смесваха в паметта й. Църковните камбани биеха ден и нощ. Всички гробища се препълниха; не след дълго вече нямаше отделни гробове и хвърляха телата с десетки в дълбоки траншеи, като набързо ги засипваха с вар и пръст. По улиците се движеха натоварени с трупове каруци; гробарите спираха пред всяка къща, за да извикат „Изкарайте мъртвите си“. Миризмата на разлагащи се тела проникваше навсякъде.
Същото се отнасяше и за страха. Тя си спомняше как един мъж падна мъртъв на улицата и пълната му с пари кесия тупна до него. Хората минаваха покрай трупа, но никой не смееше да вземе кесията. Отнесоха трупа, но парите си останаха да лежат недокоснати.
На всички пазари продавачите и касапите държаха купи оцет до стоката си. Купувачите пускаха монетите в тях; пари не се предаваха от ръка на ръка. Всички се опитваха да плащат точната сума.
Много се търсеха всякакви амулети, медальони, еликсири и магии. Самата Ан си бе купила медальон с някаква отвратително смърдяща билка, но вещицата й бе казала, че растението ще я предпази от чумата. Винаги го носеше със себе си.
Смъртните случаи ставаха все повече. Най-големият й брат стана жертва на чумата. Един ден го забеляза на улицата; имаше големи подутини по врата и венците му кървяха. Повече не го видя.
Другият й брат бе сполетян от участта на мнозина пазачи. Докато пазел една къща през нощта, заключените вътре обитатели полудели от ужаса на болестта. Избили вратата и го застреляли, за да избягат. Ан само чу за случилото се. Така и не видя брат си.
Накрая тя също се озова заключена в дома на семейството на някой си мистър Суол. Работеше като болногледачка на възрастната мисис Суол — майката на мистър Суол — когато господарят се появи с подутини. Къщата бе поставена под карантина. Ан се грижеше за болните колкото можа. Членовете на семейството измряха един по един и телата им бяха натоварени на каруците. Накрая тя остана сама в къщата и по някакво чудо си оставаше здрава.
Именно тогава открадна няколко златни предмета и малкото пари, които успя да намери, и една нощ избяга през прозореца на втория етаж, като се промъкна по покривите на Лондон. Полицаят я хвана на следващата сутрин и настоя да научи откъде младо момиче като нея е намерило толкова много злато. Взе й откраднатото и я прибра в затвора „Брайдуел“.
Ан остана там няколко седмици, докато известният с гражданското си чувство джентълмен лорд Амбритън не я забеляза при една обиколка на затвора. Ан отдавна беше научила, че господата я намират за привлекателна. Лорд Амбритън не правеше изключение. Той нареди да я качат в каретата му и след известни услуги, които му харесваха, й обеща да я изпрати в Новия свят.