— Проклет да съм. Гледайте, капитане.
Хънтър погледна към съседния остров на юг. Димът от огньовете, който бяха видели, бе изчезнал. Вместо него се чуваше слабо думкане на барабани.
— По-добре да се връщаме — каза Хънтър и хората му не възразиха. Тръгнаха бързо под лъчите на следобедното слънце, но им трябваше близо час, за да се доберат до лодката си на източния бряг. Когато стигнаха, намериха още една загадъчна следа от кану по пясъка.
И още нещо.
Недалеч от лодката им имаше малък участък, ограден с камъни и с изгладен пясък. В центъра му от пясъка стърчаха пет пръста.
— Заровена ръка — каза един от моряците. Пресегна се и дръпна единия пръст.
Пръстът излезе от пясъка, а морякът така се стресна, че го изпусна и отскочи назад.
— Рани Божии!
Сърцето на Хънтър заблъска в гърдите му. Той погледна към хората си. Те трепереха.
— Хайде стига — каза той, наведе се и издърпа пръстите един по един. Постави ги в разтворената си длан. Моряците ги зяпнаха ужасени.
— Какво означава това, капитане?
Нямаше представа. Прибра пръстите в джоба си и рече:
— Връщаме се при галеона. Ще видим.
Вечерта седеше пред огъня и се взираше в осветените от пламъците пръсти. Лазю бе тази, която даде отговор на въпроса, който измъчваше всички.
— Виж краищата — каза тя и посочи грубия начин, по който пръстите бяха отрязани от дланта. — Работа на карибци, няма съмнение.
— Карибци? — смаяно повтори Хънтър.
Карибските индианци, някога така войнствени и обитавали толкова много карибски острови, вече се бяха превърнали в нещо като мит, бяха останали в миналото. Всички индианци в Карибско море бяха изтребени от испанците през първите сто години от господството им тук. Във вътрешните райони на някои затънтени острови понякога се откриваха неколцина мирни араваки, живеещи в бедност и мръсотия. Кръвожадните карибци обаче отдавна бяха изчезнали.
Или поне така се твърдеше.
— Откъде знаеш? — попита Хънтър.
— От разрезите — отвърна Лазю. — Пръстите не са отрязани с метално острие. А с каменни ножове.
Хънтър безуспешно се опита да проумее новата информация.
— Трябва да е някакъв донски трик, за да ни уплашат — рече той. Но сам не беше убеден в думите си. Всичко съвпадаше — следите от кану, крокодилската кожа с ремъка.
— Карибците са канибали — безизразно каза Лазю. — Но оставят пръсти като предупреждение. Такъв е обичаят им.
Ендърс дойде при огъня.
— Ще прощавате, капитане, но мис Алмънт не се върна.
— Какво?
— Не се върна, сър.
— Откъде?
— Пуснах я да отиде във вътрешността — окаяно отвърна Ендърс и посочи към тъмните кактуси отвъд огньовете около кораба. — Искаше да набере плодове и ягоди, май е вегетарианка…
— Кога я пусна да отиде?
— Следобед, капитане.
— И още не се е върнала?
— Пуснах я с двама моряци — каза Ендърс. — Изобщо не съм си помислил…
Млъкна.
В тъмното се разнесе далечно думкане на индиански барабани.
33.
Хънтър седеше в първата от трите лодки, вслушваше се в тихия плясък на вълните по борда и се взираше в нощта към приближаващия остров. Тътенът на барабаните бе станал по-силен и вече се виждаше слабото трептене на огън на сушата.
— Не ядат жени — каза седящата до него Лазю.
— Значи имаш късмет — отвърна Хънтър.
— Лейди Сара също.
Лазю се изкиска в тъмното.
— Казват, че карибците не ядат и испанци. Били много жилави. Холандците били тлъсти, но безвкусни, англичаните блудкави, а французите — възхитителни. Вярно е, не мислиш ли?
— Трябва да я върнем — мрачно рече Хънтър. — Нужна ни е. Как ще кажем на губернатора, че сме спасили племенницата му само за да я откраднат някакви диваци за барбекю?
— Нямаш никакво чувство за хумор — отбеляза Лазю.
— Не и тази вечер.
Погледна назад към другите лодки, които ги следваха в тъмното. Беше взел общо двадесет и седем души. Ендърс беше оставен при „Ел Тринидад“, за да го ремонтира колкото се може по-бързо на светлината на огньовете. Кормчията беше истински факир с корабите, но Хънтър искаше прекалено много от него. Дори да успееха да избягат с лейди Сара, нямаше да са в състояние да напуснат Безименен най-малко още един ден, ако не и повече. А през това време индианците можеха да ги нападнат.