Усети как лодката застърга по пясъчното дъно. Хората му скочиха в дълбоката до коляно вода.
— Всички да слизат, освен Чифутина — прошепна Хънтър. — Внимавайте с него.
Минута по-късно Чифутина стъпи предпазливо на сушата, прегърнал безценния си товар.
— Намокри ли се? — прошепна Хънтър.
— Не мисля — отвърна дон Диего. — Внимавах. — Примигна със слабите си очи. — Не виждам добре.
— Върви след мен.
Хънтър поведе групата към вътрешността на острова. Другите две лодки стоварваха въоръжените си екипажи на брега. Мъжете се запромъкваха като сенки към кактусите. Нощта беше безлунна и много тъмна. Не след дълго те бяха вече дълбоко във вътрешността и се движеха към огньовете и думкащите барабани.
Карибското село се оказа много по-голямо, отколкото Хънтър очакваше — дузина колиби от кал със сламени покриви, подредени в полукръг около горящи огньове. Воините, боядисани в зловещо червено, танцуваха и виеха, хвърляйки дълги разкривени сенки. Неколцина носеха крокодилски кожи, нахлузени на главите им; други вдигаха човешки черепи високо във въздуха. Всички бяха голи. Припяваха монотонно някакво зловещо заклинание.
Обектът на танца им можеше да се види над огъня. Там, върху мрежа от зелени разцепени дървета, лежеше торсът на моряк — изкормен, без ръце и крака. Недалеч група жени чистеха вътрешностите му.
Хънтър не виждаше никъде лейди Сара. Но след малко Мавъра посочи встрани и той я видя да лежи на земята до огъня. Косата й бе омазана с кръв. Не помръдваше. Може би беше мъртва.
Хънтър погледна към хората си. На лицата им бяха изписани ужас и ярост. Той прошепна няколко думи на Лазю, след което се запромъква с Баса и дон Диего по периферията на лагера.
Тримата влязоха в една колиба с готови за действие ножове. Колибата бе пуста. От тавана се поклащаха черепи и се чукваха един в друг на вятъра. В ъгъла имаше кошница с кости.
— Бързо — каза Хънтър, без да обръща внимание на всичко това.
Дон Диего нагласи своята гренада в средата на помещението и запали фитила. Тримата се измъкнаха навън и се придвижиха до отсрещния край на селището. Дон Диего запали фитила на втора гренада и зачака.
Първата експлозия имаше зашеметяващ ефект. Колибата се пръсна на хиляди фрагменти; изненаданите воини с цвят на варени раци завиха от ужас. Дон Диего подхвърли втората гренада в огъня и тя експлодира миг по-късно. Воините зареваха, когато в телата им се забиха парчета стъкло и метал.
В същото време хората на Хънтър откриха огън от гъсталака.
Хънтър и Мавъра се промъкнаха, взеха тялото на лейди Сара Алмънт и отново се върнаха в храстите. Навсякъде около тях карибските воини пищяха и виеха в предсмъртна агония. Сламените покриви на колибите се подпалиха. Скоро селището се превърна в огнен пъкъл.
Отстъплението им бе бързо и безпорядъчно. Огромният Баса носеше англичанката с лекота. Изведнъж тя изстена.
— Жива е — каза Хънтър.
Лейди Сара изстена отново.
В енергичен тръс моряците забързаха обратно към плажа и лодките. Измъкнаха се от острова без повече инциденти.
По зазоряване стигнаха благополучно при кораба. Ендърс предаде работата по галеона на Хънтър, за да се погрижи за раните на жената. Докладва преди пладне.
— Ще оживее. Получила е гаден удар по главата, но не е сериозно. — Ендърс погледна към кораба. — Иска ми се да можехме да се махнем оттук.
Хънтър бе направил всичко по силите си, за да могат да отплават. Но по кораба оставаше още много работа — гротмачтата бе все още слаба, нямаше гротмарс; фокмачтата напълно липсваше, а под ватерлинията зееше голяма дупка. Бяха свалили повечето дъски от палубата, за да ги използват за кърпенето, и скоро щяха да започнат с части от долната оръдейна палуба. Но въпреки това напредваха бавно.
— Няма да можем да отплаваме преди утре сутрин — каза Хънтър.
— Нощта ме тревожи — рече Ендърс и се загледа към острова. — Сега е тихо, но не ми се иска да прекарам нощта тук.
— На мен също — каза Хънтър.
Продължиха да работят и през нощта. Изтощените моряци се разминаха със съня в трескавото желание да завършат по-бързо поправките. Беше разположена засилена охрана, което забавяше работата, но Хънтър я сметна за необходима.
Към полунощ барабаните задумкаха отново и продължиха да бият близо час. След това настъпи злокобна тишина.