Хората бяха изнервени; не желаеха да работят и Хънтър трябваше да ги подканва да продължат. Преди зазоряване той помагаше на един моряк да пренесат греда, когато мъжът се плесна по врата и рече:
— Проклети комари.
А после на лицето му се изписа странна физиономия, той се свлече на земята, закашля се и умря.
Хънтър се наведе над него. Погледна врата му и видя малка точица с една-единствена капка кръв. Но въпреки това морякът бе мъртъв.
Някъде от носа на кораба се чу писък и друг моряк падна мъртъв на пясъка. Екипажът изпадна в смут; стражите се връщаха тичешком при кораба; работещите по галеона се скриха зад корпуса му.
Хънтър отново погледна към мъртвеца в краката си. И тогава видя нещо в ръката му. Мъничка стрела с перо и връх като карфица.
Отровни стрели.
— Идат! — извикаха постовите.
Мъжете се хвърлиха към парчета дърво и отломки, към всичко, което можеше да предложи някакво прикритие. Зачакаха напрегнато, но никой не се появи. От храстите и кактусите покрай брега не се чуваше нито звук.
Ендърс се промъкна до Хънтър.
— Да продължим ли работа?
— Колко души изгубихме?
— Питърс, сър. — Ендърс погледна надолу. — И Максуел ей там.
Хънтър поклати глава.
— Не мога да губя повече хора. — Екипажът му бе стопен до тридесет души. — Ще изчакаме да се зазори.
— Ще предам — каза Ендърс и изпълзя настрани. В същото време се чу свистене и една стреличка се заби в дървото до ухото на Хънтър. Той приклекна отново и зачака.
Нищо не се случи до изгрев-слънце, когато боядисаните в червено мъже излязоха от храстите и се изсипаха с нечовешки крясъци на плажа. Хората на Хънтър отвърнаха с мускетен залп. Дузина диваци изпопадаха на пясъка, а останалите отново изчезнаха в гъсталаците.
Хънтър и хората му чакаха приклекнали до пладне. Нападението не се повтори и Хънтър предпазливо даде заповед работата да продължи. Самият той поведе малък отряд към вътрешността. Диваците бяха изчезнали безследно.
Моряците се върнаха при кораба. Бяха измъчени, изтощени и едва се движеха. Ендърс обаче бе весел.
— Стискай палци и благодари на провидението — каза му той. — Скоро ще отплаваме.
Шумът от ремонта започна отново и Хънтър отиде да види лейди Сара.
Тя лежеше на пясъка и се взираше в него, докато приближаваше.
— Мадам, как се чувствате? — попита той.
Тя продължаваше да го гледа, без да отговори. Очите й бяха отворени, но не го виждаше.
— Мадам?
Отговор не последва.
— Мадам?
Махна с ръка пред лицето й. Тя дори не мигна. Не показа с нищо, че го е забелязала.
Той се отдалечи, като клатеше глава.
Пуснаха „Ел Тринидад“ на вода при вечерния прилив, но не можеха да излязат от залива до сутринта. Хънтър крачеше по палубата, като държеше брега под око. Барабаните отново бяха започнали да думкат. Беше много уморен, но не отиде да спи. От време на време смъртоносните стрелички изсвистяваха във въздуха. Никой не беше улучен, а Ендърс, който пълзеше по кораба като зорка маймуна, обяви, че е удовлетворен, ако не и напълно доволен, от състоянието на галеона.
В ранни зори вдигнаха котвата на кърмата и се насочиха към открити води. Хънтър беше нащрек — очакваше да бъдат нападнати от флот канута с червени воини. Сега можеше да им даде да опитат от гюлетата му и с нетърпение очакваше такава възможност.
Индианците обаче не нападнаха и когато „Ел Тринидад“ вдигна платна и Безименният остров изчезна зад тях, цялата тази случка започна да избледнява като лош сън. Хънтър беше ужасно уморен. Заповяда на повечето моряци да поспят, оставяйки Ендърс на руля само с няколко души екипаж.
Ендърс бе разтревожен.
— Боже мой, непрекъснато се тревожиш — рече Хънтър. — Току-що се измъкнахме от диваците, имаме кораб под краката и спокойни води пред нас. Кога ще решиш, че това е достатъчно?
— Да, водата е спокойна — отвърна Ендърс. — Но сега сме в Бока дел Драгон, не забравяй. А това не е място за минимален екипаж.
— Хората трябва да поспят — отвърна Хънтър и слезе долу.
Моментално се строполи в нагорещената, задушна каюта и потъна в неспокоен сън. Сънуваше мъчителен кошмар, в който корабът му се бе преобърнал в Бока дел Драгон, където водите бяха най-дълбоки в цялото Западно море. Потъваше, а водата отначало бе синя, после черна…
Стресна се от женски вик. Изтича на палубата. Цареше сумрак и вятърът бе съвсем лек; платната на „Ел Тринидад“ се издуваха и се обагряха с червеникавото сияние на залеза. Лазю беше сменила Ендърс на руля. Посочи към морето.