— Благодаря ви, лейди Сара. Свободна сте.
Тя излезе от помещението.
Трибуналът се обърна към Хънтър — седмина мъже с безизразни физиономии, които го разглеждаха така, сякаш вече бе труп. Мълчанието се проточи.
— От свидетелката не чухме нищо за буйните ви приключения в Бока дел Драгон, нито за морското чудовище. Имате ли някакви доказателства за тях? — мило попита Хаклет.
— Само това — каза Хънтър и бързо се съблече до кръста.
По гърдите му личаха раните и белезите от гигантски, големи колкото чинии смукала. Гледката сякаш беше от друг свят. Членовете на трибунала ахнаха и замърмориха помежду си.
Хаклет заудря с чукчето, за да въдвори ред.
— Интересно представление, мистър Хънтър, но недостатъчно убедително за образовани джентълмени като присъстващите тук. Всички ние несъмнено можем да си представим методите, чрез които сте изфабрикували тези следи в отчаяното положение, в което се намирате. Съдът не е убеден.
Хънтър погледна лицата на седмината мъже и видя, че са убедени. Но Хаклет отново удари с чукчето си.
— Чарлз Хънтър — каза той, — този съд с право ви намира виновен по обвинението в пиратство и разбойничество в открито море, което ви беше повдигнато. Желаете ли да изтъкнете някаква причина, поради която присъдата не бива да се изпълни?
Хънтър замълча за момент. През главата му минаха хиляди клетви и ругатни, но нито една от тях нямаше да му бъде от полза.
— Не — тихо рече той.
— Не ви чух, мистър Хънтър.
— Казах „не“.
— Тогава вие, Чарлз Хънтър, както и целият ви екипаж, сте признати за виновни и осъдени да бъдете върнати на мястото, откъдето бяхте доведени, а оттам — на мястото за екзекуция на Хай стрийт в Порт Роял, където ще бъдете обесени. След това вие и сподвижниците ви ще бъдете свалени от бесилката и телата ви ще бъдат окачени по реите на вашия кораб. Нека Бог се смили над душите ви. Тъмничар, отведете го.
Хънтър беше изведен от сградата на съда. Докато излизаше, чу смеха на Хаклет — особен, тънък, като кудкудякане. После вратата се затвори и го върнаха в затвора.
35.
Отведоха го в друга килия; явно тъмничарите в „Маршълси“ не си правеха труда да различават един затворник от друг. Хънтър седна на сламата и обмисли положението си. Не можеше да повярва какво се бе случило, беше така гневен, че не го свърташе на едно място.
Настъпи нощта и затворът утихна, чуваха се само въздишките и хъркането на затворниците. Хънтър също се унасяше, когато долови познат съскащ глас.
— Хънтър!
Надигна се.
— Хънтър!
Позна гласа.
— Уиспър — каза той. — Къде си?
— В съседната килия.
Всички килии се отваряха към коридора; Хънтър не можеше да види съседната, но чуваше достатъчно добре, ако притисне буза до каменната стена.
— Уиспър, откога си тук?
— От седмица, Хънтър. Съдиха ли те?
— Да.
— И те признаха за виновен?
— Мен също — изсъска Уиспър. — По обвинение в кражба. Беше скалъпено.
Кражбата, подобно на пиратството, се наказваше със смърт.
— Уиспър, какво се е случило със сър Джеймс?
— Казват, че бил болен — изсъска Уиспър. — Но не е. Здрав е, но го държат под стража в губернаторския дворец. Хаклет и Скот поеха нещата в свои ръце. Разправят на целия град, че умирал.
Явно Хаклет бе заплашил лейди Сара и я бе принудил да даде лъжливи показания, помисли си Хънтър.
— Има и още слухове — изсъска Уиспър. — Казват, че мадам Емили Хаклет е надула корема.
— Е, и?
— Ами излиза, че съпругът й, изпълняващият длъжността губернатор, изобщо не изпълнява съпружеските си задължения. Не му се удавало. Затова състоянието й не му дава мира.
— Ясно — рече Хънтър.
— Ти сложи рога на тирана, а това не е добре за теб.
— А Сансон?
— Пристигна сам, в спасителна лодка. Без никакъв екипаж. Разказа, че всички загинали в ураган и само той успял да се спаси.
Хънтър притисна буза към каменната стена и усети прохладната й влажна повърхност. Осигуряваше му нещо като твърдо удобство.
— Кой ден сме днес?