Хънтър извади пистолета си и го насочи към Фипс.
— Хайде, Чарлз — рече Фипс. — Умолявам те, бъди разумен. Човек трябва да бъде практичен. Мислиш ли, че бих те осъдил, ако вярвах, че присъдата ще се изпълни? Мислиш ли? А?
Хънтър не отговори. Вдигна ударника на пистолета. Металното изщракване отекна в притихналото помещение.
— Чарлз, много ми е драго, че те виждам отново. Ела, пийни с мен и нека забравим…
Хънтър го застреля от упор в гърдите. Всички се снишиха, когато се разхвърчаха парчета кост и кръвта бликна от сърцето му като фонтан. Фипс изпусна чашата, която бе вдигнал, тя се удари в масата и се затъркаля по пода.
Фипс я проследи с поглед, пресегна се за нея и каза дрезгаво:
— Пийни, Чарлз… — След което се стовари върху масата и кръвта му шурна по грубото дърво.
Хънтър се обърна и тръгна към изхода.
Когато излезе на улицата, камбаните на „Сейнт Ан“ зазвъняха. Биеха непрекъснато — такъв беше сигналът при нападение срещу Порт Роял или при някаква друга опасност.
Хънтър знаеше, че този звън може да означава само едно — бяха открили, че е избягал от „Маршълси“.
Нямаше нищо против.
Адмиралтейският съдия Люишъм живееше зад сградата на съда. Събуди се от тревожно биещите камбани и изпрати един слуга да разбере какво става. Той се върна след няколко минути.
— Какво има? — попита Люишъм. — Говори, човече.
Вдигна глава и видя, че пред него стои Хънтър.
— Как е възможно? — възкликна Люишъм.
Хънтър вдигна ударника на пистолета.
— Кажи ми какво искаш.
— Ще ти покажа — отвърна Хънтър. И го направи.
Командир Скот, замаян от запоя, лежеше на дивана в библиотеката на губернаторския дворец. Мистър Хаклет и съпругата му отдавна си бяха отишли. Събуди се от църковните камбани и моментално разбра какво се е случило; изпълни го ужас, какъвто не беше изпитвал. Миг по-късно един от стражите нахлу в стаята с новините — Хънтър избягал, всички пирати изчезнали, а Пурман, Фостър, Фипс и Додсън били мъртви.
— Пригответе коня ми — заповяда Скот и започна да оправя дрехите си. Излезе през предния вход на губернаторския дворец, огледа се предпазливо и скочи на жребеца си.
Не след дълго беше свален от седлото и влачен грубо по калдъръма на не повече от стотина ярда от губернаторския дворец. Група вагабонти, сред които Ричардс, слугата на губернатора — и водени от онзи разбойник Хънтър — го оковаха във вериги и го поведоха към „Маршълси“.
За да бъде съден — ама че дръзки бяха тези главорези!
Хаклет се събуди от звъна на камбаните и също се сети какво означава той. Скочи от леглото, без да обръща внимание на жена си, която цяла нощ се бе взирала в тавана и бе слушала пиянското му хъркане, без да мигне. Болеше я и беше ужасно унизена.
Хаклет отиде до звънеца и повика Ричардс.
— Какво е станало?
— Хънтър е избягал — с равен глас отговори Ричардс. — Додсън, Пурман и Фипс са мъртви, а вероятно и други.
— И още е на свобода?
— Не зная — каза Ричардс, подчертано пропускайки да добави „Ваше Превъзходителство“.
— Мили боже! — възкликна Хаклет. — Залости вратите. Извикай стражата. Предупреди командир Скот.
— Командир Скот напусна преди няколко минути.
— Напуснал? Мили боже!
Хаклет затръшна вратата и я заключи. Обърна се към леглото.
— Мили боже! — отново възкликна той. — Мили боже, този пират ще избие всички ни!
— Не всички — каза жена му и насочи пистолет към него. Съпругът й държеше чифт заредени пистолети до леглото и сега тя се целеше с тях в него, с по един във всяка ръка.
— Емили, стига глупости — каза Хаклет. — Не е време за глупавите ти номера, този човек е закоравял убиец.
— Не приближавай! — каза тя.
Хаклет се поколеба.
— Шегуваш се.
— Не се шегувам.
Хаклет погледна жена си и пистолетите в ръцете й. Него не го биваше с оръжието, но от ограничения си опит знаеше, че е изключително трудно да стреляш точно с пистолет. Изпитваше не толкова страх, колкото раздразнение.
— Емили, ти си една проклета глупачка.
— Не мърдай! — заповяда тя.
— Емили, ти си кучка и курва, но се обзалагам, че не си убийца, и аз ще…
Тя стреля. Стаята се изпълни с дим. Хаклет извика от ужас. Минаха няколко секунди, преди и двамата да разберат, че не е улучила.