А после, според разказа на Картър, Сансон ги избил всичките — дванадесет души — и отплавал сам. Самият Картър бил лошо ранен, но успял да оцелее по чудо и доживял да се прибере у дома и да разкаже историята си. Освен това казал, че не знае името на острова, нито къде точно е заровено съкровището, но Сансон бил надраскал карта на една монета, която носел на шията си.
Хънтър изслуша разказа мълчаливо, благодари на жената и й даде монета за безпокойството. Сега още повече гореше от нетърпение да открие Сансон. Остана в „Черния глиган“ и търпеливо изслушваше всеки слух за местонахождението на французина. Имаше поне дузина версии. Бил отишъл в Порт Морант. Избягал в Инагуа. Скрил се някъде из хълмовете.
Когато най-сетне излезе наяве, истината бе изумителна. Ендърс нахълта в кръчмата.
— Капитане, той е на борда на галеона!
— Какво?
— Точно така, сър. Бяхме шестима души на пост. Уби двама и изпрати останалите да ти кажем.
— Какво да ми кажете?
— Че или ще уредиш помилването му и ще се откажеш открито от враждата си с него, или ще потопи кораба, капитане. Ще го потопи на място. Каза, че иска отговора ти до довечера.
Хънтър изруга. Отиде до прозореца и погледна към залива. „Ел Тринидад“ се поклащаше леко на котва, но се намираше доста далеч от брега, в дълбоки води — твърде дълбоки, за да бъде спасено съкровището, ако потъне.
— Хитър е, мръсникът — отбеляза Ендърс.
— Така е — съгласи се Хънтър.
— Ще отговориш ли?
— Не сега — каза Хънтър и се извърна от прозореца. — Сам ли е на борда?
— Да, ако това има някакво значение.
Дори сам Сансон струваше поне колкото дузина мъже в открита битка.
Галеонът със съкровището беше по-встрани от другите кораби в залива — отвсякъде бе заобиколен от почти четвърт миля вода. На практика беше в изолация.
— Трябва да помисля — рече Хънтър и се върна на масата си.
Кораб, хвърлил котва в спокойни води, е непристъпен като заобиколена с ров крепост. А Сансон го беше направил още по-непристъпен — беше изхвърлил помията и боклука около него, за да привлече акули. В пристанището те и без това бяха много, така че опитът да се достигне до „Ел Тринидад“ с плуване си беше чисто самоубийство.
Лодка също не можеше да приближи до кораба, без да бъде забелязана.
Затова подходът трябваше да е открит и на пръв поглед безобиден. Откритата лодка обаче не предлага много възможности за криене. Хънтър почеса главата си. Закрачи напред-назад из „Черния глиган“, а после, все така неспокоен, излезе на улицата.
Там видя фокусник, поредното забавление в града, който пръскаше струи разноцветна вода от устата си. Фокусничеството беше забранено в колонията Масачузетс, тъй като се смяташе, че е дело на Дявола. Но за Хънтър то бе просто поредното чудачество.
Той се загледа известно време във фокусника, който пръскаше една след друга струи с различни цветове. Накрая отиде при него.
— Искам да науча тайните ти.
— Много прекрасни дами от двора на крал Чарлз са ми казвали същото и са ми предлагали повече от теб.
— Предлагам ти живота ти — каза Хънтър и опря заредения пистолет в бузата му.
— Няма да го направиш — каза фокусникът.
— Напротив, ще го направя.
Няколко минути по-късно Хънтър се намираше в шатрата на фокусника и слушаше обясненията на номера му.
— Нещата не са такива, каквито изглеждат — каза фокусникът.
— Покажи ми — нареди Хънтър.
Фокусникът обясни, че преди представлението гълта хапче, направено от жлъчка на юница и печено тесто.
— Това пречиства стомаха ми, нали разбираш.
— Разбирам. Нататък.
— После правя смес от бразилски орехи и вода и я варя, докато не стане червена. Гълтам и нея преди работа.
— Нататък.
— После изплаквам чашите с бял оцет.
— Нататък.
— А други чаши оставям неизплакнати.
— Нататък.
След това, обясни фокусникът, пиел вода от чистите чаши и връщал съдържанието на стомаха си, получавайки чаши от яркочервено „бордо“. В другите чаши, които били изплакнати с оцет, същата течност ставала „бира“ с тъмнокафяв цвят.
При пиенето и връщането на още вода се получава по-светъл цвят, наричан от фокусника „шери“.