Уилоу се размърда смутено. Времето изтичаше. Тя трябваше да каже на Тарик още тази вечер, че го напуска. Болката от раздялата я съкруши и тя рухна под тежестта й. Ръцете на Тарик се стегнаха около нея.
— Какво става? Лошо ли ти е? Да, прилоша ми до смърт
— Добре съм, но слънцето е малко силно за мене. Може би трябва да се върна в каютата и да си легна.
Тарик я загледа как се отдалечава и страх пролази по гръбнака му. Нещо не беше наред. Всичко беше изглеждало прекрасно, докато Липси не се показа на хоризонта. Той се взря замислено в английския кораб, който го следваше. Интуицията му подсказваше, че има нещо в кораба и пътуващите на него, от което трябва да се бои. Тогава Мустафа се приближи и мислите му се насочиха другаде.
Уилоу се подготвяше мислено за момента, когато трябваше да каже на Тарик, че го напуска. Колкото и трудно да беше, тя щеше да поеме вината за раздялата им. Молеше се да може да го направи, без да се пречупи. Тарик никога не трябваше да узнае колко болезнено беше това за нея.
Следобедът премина в здрач, докато Уилоу се къпеше и се приготвяше за връщането на Тарик. Дори беше помолила корабния готвач да приготви нещо специално за господаря си и да донесе гореща вода в каютата, за да може той да се изкъпе.
Когато Тарик се върна по-късно в каютата, веднага забеляза ваната и отправи към Уилоу благодарна усмивка.
— Ти като че ли знаеш точно от какво имам нужда, красавице.
— Помолих готвача да приготви любимото ти ядене — отвърна Уилоу. — Искам тази вечер да бъде особена.
Тарик я погледна изпитателно.
— Защо? Мислех, че всичките ни вечери са такива.
— Така е, но…
Тя не можа да каже нищо повече, без да избухне в сълзи.
— Нещо не е наред ли, любов моя?
— Трябва да ти кажа нещо, но може да почака.
Помогна му да се съблече, но когато той влезе във ваната, тя се обърна. Не можеше да погледне към него, не можеше да го докосне, като знаеше колко ужасно ще го нарани.
— Изглеждаш разсеяна — забеляза той.
— Мислех за родителите си — отвърна Уилоу, отказвайки да го погледне в очите.
Тарик излезе от ваната, изсуши се бързо и обу шалварите си. После се приближи бос към Уилоу и я обърна към себе си.
— Нещо не е наред. Усетих го по-рано днес. Можеш да ми кажеш, защото така и така ще разбера.
Сълзи запречиха гърлото й, когато се вгледа в любимото лице на Тарик. Каза единственото, за което се сети, за да го разсее:
— Люби ме, Тарик. Веднага… моля те.
Отчаянието в гласа й го обезпокои. Не минаваше нощ, откакто бяха напуснали Истанбул, без да се любят. Понякога се измъкваха посред бял ден и се любеха дълго и бавно в следобедната горещина. Поради някаква необяснима причина Уилоу изглеждаше много напрегната тази вечер.
— Моля те, Тарик — повтори тя, теглейки го към леглото. Настойчивостта й се предаде и на него, подклаждайки страстта му, докато я наблюдаваше как се съблича. Всичките му притеснения и страхове бяха забравени, когато смъкна дрехите си, положи я на леглото и се отпусна до нея. Влезе бързо в нея; тя беше готова за него. Влажната й топлина го обгърна и се сключи около него.
Тя подивя под него, целувайки го, където успееше да достигне… устата, носа, брадичката, врата. Ръцете й се плъзнаха по гръбнака му, за да погалят седалището, докато тялото й се притискаше към него, за да поеме мощните му тласъци. Вече пламтейки, Тарик се зарови дълбоко в нея, силно и бързо, хълбоците му пресрещаха нейните, издигайки и двама им във висините на неописуемата кулминация.
Когато той най-накрая си възвърна способността да диша и да мисли, се надигна на лакти и се взря в лицето й.
— Какво има, Уилоу? Нещо те е разстроило и искам да знам какво е.
Тя сподави едно ридание; Тарик се отмести от нея и я прегърна.
— Кажи ми. Кажи ми какво не е наред и ще се опитам да го поправя. Като те гледам нещастна, сърцето ми се къса.
— Не можеш да го поправиш — изхълца тя. — Никой не може. Не ни е писано да бъдем заедно. Нашите два свята са прекалено различни. Няма да бъда щастлива на Липси, а ти няма да бъдеш добре в Лондон.
— Това не са единствените места на света. Можем да отидем навсякъде. В състояние съм да се грижа за теб, където и да решиш да живеем. Може би предпочиташ Франция или Италия.
Уилоу не спираше да плаче. Така я болеше, че едва не й прилоша. Време беше да каже на Тарик истината или поне нещо, което да я наподобява възможно най-много.
Поемайки си дъх на пресекулки, тя изрече:
— Връщам се в Англия с татко и мама.
Тарик замря. Така затихна, че тя помисли, че не я е чул.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух, но думите ти ми отнеха дъха. — Изглеждаше спокоен, прекалено спокоен. — Ще ми обясниш ли?