— Не можеш да си представиш колко се радвам, че дойде при нас — изрече маркизът. — Прекарваш прекалено много време сама в стаята си. Мрачните мисли не са здравословни.
— Забрави ли колко унил беше, когато мама те напусна? — напомни му Уилоу. — Аз не съм забравила. Седеше умислен месеци наред. Обичам Тарик не по-малко, отколкото ти обичаш мама.
— Не споменавай този пират пред мене — каза остро Робърт. — Ако не беше той, ти нямаше да бъдеш в това състояние, в което си сега.
Уилоу сплете пръсти на корема си.
— Обичам детето на Тарик и винаги ще го обичам. Щеше ли да ми позволиш да остана при него, ако знаеше, че очаквам детето му?
— Съжалявам, Уилоу. Нямаше да ти позволя да останеш при твоя принц при каквито и да било обстоятелства. Държа на решението си да спася тебе и детето ти от живот с мъж, обрекъл се на насилието. Сега — каза той по-весело, — да пием чай. Прегладнял съм.
Един прислужник влезе като повикан по магия с подноса, натежал от сандвичи, бисквити и малки сладоледени торти. Моник наля чай и предложи на Уилоу чиния, пълна с храна.
Заговориха за незначителни неща, докато ядяха и отпиваха от чая. Уилоу успя да хапне малко от чинията си и изпи два чаши чай, което много се хареса на родителите й.
Тя наистина не се глезеше; просто беше отчаяно нещастна. Все си спомняше прощалните думи на Тарик и се питаше дали вече не си е намерил жена, която да я замести.
Може би беше намерил повече от една. Коя жена не ли го намерила привлекателен? Уилоу се молеше всяка нощ за него, умоляваше бога да го пази.
Мислите й бяха прекъснати от далечно почукване на входната врата.
— Казахте, че не очаквате никакви посетители — каза тя, хвърляйки неспокоен поглед към вратата на приемната.
Моник я изгледа озадачено.
— Никой от моите приятели не би посмял да излезе в такъв студен ден — отвърна тя, потръпвайки. — За разлика от Франция, човек никога не вижда слънцето в тази мрачна страна.
Робърт я изгледа многозначително.
— О, да, но си струва да бъдеш отново със семейството си — побърза да добави Моник.
Един лакей се появи на вратата.
— Граф Нюкасъл, неговата майка лейди Бриджис и преподобният Фарадей молят да ги приемете, милорд.
Веждите на Робърт се вдигнаха.
— Нюкасъл? Името не ми е познато. Имаше един граф Нюкасъл, но мисля, че почина преди много години без наследници. Поканете ги, Бакстър, и кажете да донесат още чай.
Желаейки да избяга от задължението да води незначителни светски разговори, Уилоу стана.
— Моля да ме извините, искам да се оттегля в стаята си.
Но вече беше твърде късно да се оттегли с грациозен поклон. Графът, майка му и облеченият в черно свещеник чакаха на вратата лакеят да обяви имената им.
— Граф Нюкасъл, лейди Бриджис и преподобният Фарадей — изпя Бакстър.
Въздъхвайки примирено, Уилоу седна пак на стола си, докато баща й приветстваше гостите.
— Страхувам се, че не ви помня, лорд Нюкасъл — изрече Робърт. — Запознавали ли сме се?
— Неофициално — беше отговорът на госта.
Главата на Уилоу се вдигна рязко. Този глас! Познаваше го! Надигна се от стола си.
— Тарик?
Робърт погледна от Уилоу към Нюкасъл с видимо объркване.
Уилоу пристъпи несигурно към госта, после още веднъж, а след това очите й се извиха нагоре и тя започна полека да се свлича към пода.
Нюкасъл стигна до нея моментално и я подхвана още преди да се беше стоварила на килима.
— Какво сте направили с нея? — извика той, а сивите му очи блеснаха яростно.
— Вижте, Нюкасъл — изфуча Робърт, — кой, по дяволите, сте вие?
Лейди Бриджис пристъпи напред.
— Моля, простете ни, че се натрапихме по този начин.
Моник се втурна към Уилоу, започна да я потупва по бузите и да й говори на френски, докато Нюкасъл я полагаше грижовно на дивана и коленичеше до нея. Както се беше страхувал, това, че тя го виждаше сега в Лондон, я потресе и той си пожела да имаше някакъв начин да смекчи шока.
Вгледа се в лицето й. Тя изглеждаше твърде изтощена и прекалено слаба. Погледът му се премести надолу по тялото й и спря внезапно при издутината под полите й. Очите му се разшириха и той изригна проклятие. Тя носеше неговото дете! Защо не му беше казала?
— Ще ми кажете ли, моля ви, какво правите вие тримата тук? — запита рязко маркизът.
Уилоу отвори очи. Посегна и докосна лицето на Тарик.
— Тарик? Ти ли си наистина?
— Да, любов моя.
Той й помогна да се надигне.