Предположението й се оказа вярно. Времето за вечеря дойде и отмина, но никой не й донесе храна. Слънцето беше изчезнало и небето беше добило грозен пурпурен оттенък, зловещ признак за това, което предстоеше. Вятърът виеше около кораба, носът му започна да се забива във вълните, появи се и странично люлеене. Уилоу седна на леглото и се хвана за таблата, опитвайки се да не обръща внимание на пристъпите на морска болест, които заплашваха да я надвият. По принцип не страдаше от морска болест, но това подмятане беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвала досега.
Тогава тайнствените пурпурни облаци угасиха дневната светлина. Далечен грохот на гръмотевица надви воя на вятъра, блеснаха светкавици. Рязко захладня. Уилоу усети студения полъх и се зарови под одеялата на леглото. Не се чувстваше в по-голяма безопасност, но поне й беше топло.
Бурята удари с дива ярост. Разнесе се силен гръм, светкавица проряза небето, което бе станало черно, морето се надигна, сякаш искаше да погълне кораба. Уилоу не чуваше нищо от воя на вятъра. Струваше й се, че всички са пометени във водата.
Когато „Отмъщение“ продължи да се люлее силно, Уилоу разбра, че е време да използва въжето. Изпълзявайки от леглото, тя се уви с едно одеяло и намери въжето, което Осман беше оставил. Върза се за таблата на леглото и остави възела пред себе си, за да се освободи бързо, ако внезапно се наложи да бяга.
Нямаше представа колко дълго е вилняла бурята. Времето като че ли беше спряло, докато тя се бореше едновременно с морската болест и със световъртежа от силното люлеене на кораба. В тези отчаяни часове не видя никого. Сякаш беше забравена в един полудял свят.
Точно когато беше в най-лошо състояние, дочу вик, надвил дивия рев на вятъра:
— Човек зад борда!
Първата й мисъл беше, че не е сама на кораба. Втората беше по-страшна. Ами ако Тарик е паднал зад борда? Без него нямаше никаква закрила от екипажа му. Знаеше, че не може да разчита на Мустафа, защото той не я харесваше. Последната и най-отрезвяваща мисъл беше, че не иска Тарик да умре.
Пренебрегвайки собствената си безопасност, Уилоу се освободи от въжето и полека се придвижи към вратата. Корабът се люшна внезапно настрани. Тя падна и се натърти силно. Стана веднага и без да обръща внимание на болките в тялото си, пропълзя към вратата. Хванала се здраво за нея, тя полека се изправи. Събра сили и отвори вратата. Силният порив на вятъра я блъсна и тя се отвори рязко докрай.
Вятърът буквално й отне дъха, а острите дъждовни струи се забиваха в кожата й като игли. Взирайки се през непроницаемата водна завеса, Уилоу видя няколко мъже, застанали до перилата. Там ли беше паднал морякът?
Сърцето й се сви, когато осъзна, че вятърът ще я отнесе, ако излезе от убежището си под квартердека, но надеждите й се съживиха, когато видя въжето, опънато през палубата. Ако се хванеше за него, би могла да се придвижи до перилата. Трябваше да разбере кой е паднал зад борда. Животът й зависеше от това.
Поемайки си дъх, за да се успокои, тя се хвърли към въжето, което беше само на няколко стъпки от мястото, където беше застанала. Хвана го здраво и се запридвижва по откритата палуба. Спъна се два пъти и щеше да бъде отнесена, ако не се държеше здраво за хлъзгавото въже. Знаеше, че трябва да се върне в относителната сигурност на каютата, но се налагаше да разбере дали не е загубила Тарик.
Внезапно корабът подскочи нагоре, после хлътна надолу. Кракът на Уилоу се плъзна и се случи най-лошото. Въжето се скъса. Тя извика, хлъзвайки се по мократа палуба. Никой не я чу. Тя се уплаши истински, когато една вълна, по-висока от кораба, се надигна над борда, грабна я и я повлече към водния й гроб.
Изрече кратичка молитва, затвори очи и се приготви да умре. Избегна смъртта за малко, когато нещо твърдо се вкопчи в краката й, внезапно прекъсвайки плъзгането й към вечността.
Усети се издърпана назад въпреки тегленето на водата, мъчително, инч по инч. След може би цяла вечност, поне така й се стори, беше изправена на крака и натикана в каютата си. Дишайки тежко, тя се опита да овладее треперенето си Изтри водата от очите си и се взря в своя спасител. Треперенето й се засили, когато погледна в очите на ада с цялата му ярост.
— Да не си полудяла? — викна Тарик. — Какво те прихвана да излизаш от каютата?
Уилоу преглътна мъчително, отстъпвайки пред гнева му.
— Аз… уплаших се да не си паднал зад борда. Думите й го накараха да застине, но след моментно колебание яростта му избликна отново.
— Разбери! Нищо не можеш да направиш, ако аз падна във водата. Ако не те бях видял, сега щеше да бъдеш храна за рибите.