Сафие му отправи кокетлива усмивка.
— Сигурно много си зажаднял, господарю. Позволи ми да те облекча.
Тя коленичи пред него и потърси члена му през отвора на шалварите. Тарик отстрани ръцете й и я накара да се изправи.
— Не сега, моя страстна гълъбице. Имам още много работа да свърша.
— Заклеваш ли се, че няма да вземеш Уилоу в леглото си?
Тарик се намръщи.
— Нищо не обещавам, Сафие, защото това, което правя, не е твоя работа.
Ъгълчетата на плътните устни на Сафие увиснаха.
— Ще пратиш ли за мене днес?
— Може би — отвърна той разсеяно.
Не мислеше за Сафие, а за Уилоу, чието гъвкаво тяло копнееше да изследва върху копринени чаршафи. Тя изпълваше всичките му мисли. Той желаеше нещо, което не можеше да има, и това го подлудяваше.
Тарик се отдалечи от Сафие, оставяйки огнената наложница да кипи в безсилен гняв. Сафие разпознаваше вманиачаването, щом го видеше, и разбра, че господарят Тарик се е побъркал по бледата англичанка. Макар да нямаше представа колко ще трае самообладанието му в присъствието на Уилоу, тя знаеше със сигурност, че един ден той ще се предаде, и то по-скоро рано, отколкото късно.
Ако Уилоу беше още невинна, в което Сафие сериозно се съмняваше, нямаше да остане такава за дълго. Сафие се закле безмълвно, че ще предотврати неизбежното. Каквото и да трябваше да се направи, тя беше решена да запази позициите си като фаворитка на принца.
Уилоу остана в стаята си до края на деня. Бейба й донесе дрехи като тези на Сафие, състоящи се от пъстър, обшит с мъниста елек, който едва покриваше гърдите й, пола от няколко слоя прозрачна материя, меки чехли и златен колан, инкрустиран със скъпоценни камъни. Тъй като нямаше какво друго да облече, тя свали кафтана и облече дрехите, въпреки че ги намираше много разголени.
С приближаването на вечерта Уилоу усети, че е гладна. Запита се дали някой ще й донесе вечеря. В крайна сметка Али Хара се появи, но без да й носи храна, а на ръката му висеше разноцветна дреха.
— Трябва ли да си легна гладна? — запита Уилоу.
— Не, господарке. Принц Тарик иска присъствието ти в неговата стая.
Уилоу замря.
— Какво желае той?
— Не ми се доверява, господарке. — Подаде й кафтан с качулка в различни оттенъци на зеленото. — Облечи това и ме последвай.
Уилоу се запита какво ли би се случило, ако откаже. Огледа внимателно Али Хара. Ако размерите му бяха някакво указание за големината на силата му, той нямаше да има никакви затруднения да я накара да се подчини на заповедта.
Какво искаше този пират, запита се Уилоу. Нима не разбираше, че като обръща внимание на нея, а не на Сафие, настройва наложницата си срещу нея? Защо не е извикал нея в стаята си? Както беше изтъкнала Сафие, Тарик беше стоял много месеци без жена и би трябвало да няма търпение да легне с прелестната си наложница.
Въздъхвайки примирено, Уилоу навлече кафтана и последва Али Хара. За нейно огорчение Сафие чакаше пред вратата, оголила хищно зъби. Тя дръзко пресече пътя на Уилоу.
— Какво си му направила? — изсъска тя.
Уилоу я изгледа изумено.
— Ако говориш за принц Тарик, нищо не съм му направила.
— Той прати да те повикат, нали? Иска те в леглото си. Излъгал ме е. Каза, че не те е довел тук за свое удоволствие и че трябва да отидеш недокосната при Ибрахим.
— Принц Тарик е казал истината — възрази Уилоу.
Сафие изсумтя невярващо.
— Тогава защо те вика тази вечер?
— Нямам представа — отвърна искрено Уилоу.
— Дръпни се, Сафие — заповяда Али Хара. — Господарят ми очаква господарката Уилоу, а той не е от търпеливите.
Сафие се отдалечи, но не преди да изръмжи за последен път към англичанката:
— Познавам добре принца. Той е страстен мъж. Ще те вземе, ако поиска.
Уилоу искрено се надяваше да не стане така, но вярваше на Тарик не повече, отколкото на Сафие. Не за първи път се запита коя е любимата, която той е оставил в Истанбул. Сигурно означаваше много за него.
Али Хара я поведе първо по дълъг зелено-бял мраморен коридор, после сви по друг и спря пред една солидна бронзова врата, излъскана до върховен блясък. Стражът отвори вратата. Али Хара полека побутна Уилоу напред. Когато тя погледна през рамо, всичко, което видя, беше една отдалечаваща се фигура. Уилоу искаше да побегне заедно с него, но замръзна на място при вида на разкошната стая, която изглеждаше като фантазия, излязла направо от някой сън.
Застана на вратата, зяпайки като последна глупачка облечените с коприна стени, стройните колони от млечнобял и златист мрамор и тънките завеси, развяващи се около легло, отрупано с разноцветни възглавници. Светлината на множество свещи озаряваше стаята в трепетни отблясъци.