Уилоу бързо смъкна прозрачните харемски дрехи и надяна селската носия. От дълго време не се беше чувствала така удобно, както в тези дрехи. Сложи бялата шапка в джоба си, докато й дотрябва, после надяна пъстрия кафтан и метна воала на главата си, закрепвайки го с тънка сребърна лента.
— Готова съм — каза тя, поемайки си дъх на пресекулки. Сафие пъхна в ръцете й малка кесия с пари, после отстъпи назад, за да я огледа.
— Да, добре е. Никой няма да те заподозре. Слушай внимателно, докато обяснявам какво трябва да правиш.
Уилоу се наведе напред, за да не пропусне нито дума от инструкциите на Сафие.
— Ще те заведа до градинската вратичка и ще ти покажа пътя до един пуст бряг, където ще намериш рибаря, на когото платих да те откара до Гърция.
— Не знам как да ти благодаря — изрече искрено Уилоу. Хитра усмивка се плъзна по лицето на Сафие и това трябваше да предупреди Уилоу да бъде нащрек.
— Изчезването ти от живота на Тарик ще бъде достатъчна благодарност. — Тя отвори вратата и надникна навън. — Безопасно е, няма никого.
Уилоу изпусна дъх, който осъзна, че беше задържала, когато Сафие й махна. След като се убеди, че маскировката й е безупречна, тя последва наложницата в градината.
Сафие я отведе до вратичката, която и самата Уилоу вече беше открила лично. Наложницата отвори тайния вход и застана настрани, докато Уилоу минаваше покрай нея.
— Пътят към брега започва оттатък овощната градина — посочи Сафие. — Късмет.
— Рибарят говори ли турски?
— Малко, но няма защо да се тревожиш; знае какво трябва да прави.
— Ами ако…
Думите й замряха, когато Сафие хлопна вратичката под носа й. Уилоу нямаше друг избор, освен да тръгне напред и да се моли съдбата да бъде благосклонна към нея.
Дотук добре, помисли тя, докато бързаше към овощната градина и пътеката към свободата. Не видя никого — добър признак, че пътят почти не се използва. Но облекчението и стана още по-осезаемо, когато влезе в градината и се остави на нейната закрила. Земята под дърветата беше изпъстрена със сенки и слънчеви петна, предоставяйки хладно и мирно убежище. Но Уилоу беше прекалено съсредоточена върху намирането на пътя, за да го забележи.
Излезе от сенките под слънчевата светлина и сподави един радостен вик, когато видя тясна утъпкана пътека. Измина кратко разстояние, преди да долови мириса на морето, и разбра, че е близо до целта си. Прегази една ивица крайбрежни треви, която я отделяше от водата, без да обръща внимание на тръните, които се закачаха за кафтана й, докато бързаше напред.
Паника се надигна у нея, когато не намери лодката, която трябваше да я откара до Гърция. Но после я видя, след като заобиколи края на заливчето. Замаха трескаво и закача лодката да стигне до нея. Когато тя спря в пясъчната плитчина, Уилоу нагази през водата към нея и рибарят я изтегли вътре.
— Благодаря — изрече Уилоу.
Рибарят изсумтя, но без да отговори. Уилоу седна на дървената скамейка и свали воала и кафтана, скривайки ги отдолу. Ако всичко се развиеше добре, нямаше да има нужда от тях.
Рибарят, чието лице беше скрито от широкополата му шапка, подкара лодката към открито море.
Тръпка на възбуда пробяга през Уилоу. Най-после свободна! Никога повече нямаше да види красивото лице на Тарик и мъжественото му тяло, нямаше да си пожелава греховни неща. Щом се върнеше у дома, щеше да се оттегли в провинцията и да заживее като стара мома, залъгваща се с мечти за единствения път, когато я беше любил принц.
Опитваше се да мрази Тарик, но не можеше да призове това чувство. Единственото, което изпитваше, щом помислеше за него, беше… Не, нямаше да си позволи да мисли на Тарик като за нещо друго освен като за безсърдечен пират.
— Колко време трябва, за да стигнем до Гърция? — запита тя на турски, а после на английски, когато рибарят не отговори.
Той дори не я погледна. Беше чувала, че рибарите са мълчаливи, но това беше нелепо. Не искаше да си бъбри с него. Достатъчно беше да знае, че е поела пътя към свободата.
Сладка свобода; почти усещаше вкуса й.
С озадачено изражение на лицето Али Хара се обърна към Сафие, когато тя се върна от градината.
— Мислех, че си на разходка. Видях те да излизаш от градинската вратичка.
Сафие му се усмихна подкупващо. Беше сигурна, че никой не е видял Уилоу да излиза през вратичката, и мълчаливо се поздрави как умно се е отървала от жената, която беше привлякла вниманието на Тарик. Сафие не беше глупава. Въпреки че отричаше, нейният принц беше се увлякъл по бледата англичанка, а Сафие беше уредила да се отърве от Уилоу по такъв начин, че никой никога да не я намери.