— Въобразяваш си, Али Хара. Както можеш да видиш, тук съм.
Али Хара не й повярва. Познаваше я твърде добре и усещаше кога лъже. Сграбчи раменете й с дебелите си пръсти и я разтърси предупредително.
— Лъжеш, жено. Не излизай от харема. Отивам да доведа господаря.
— Недей! — замоли се Сафие.
Плановете й започваха да се объркват и не й оставаше нищо друго, освен да продължи да плете паяжина от лъжи.
Али Хара й хвърли поглед през рамо, който не предвещаваше нищо добро, и бързо се отдалечи.
Сафие прокле лошия си късмет. С нетърпение беше очаквала отново да се събере с принц Тарик, но сега нямаше друг избор, освен да отрича, че знае нещо за отсъствието на Уилоу. Ако можеше да направи каквото си знае, принцът нямаше дълго да оплаква загубата си. Щом само се върнеше в леглото му, щеше да се погрижи той да забрави бледата англичанка.
В този момент Тарик нахлу в харема, следван плътно от Али Хара.
— Какво си направила, Сафие?
Тя трепна, но не отстъпи пред гнева на Тарик.
— Нищо не съм направила, господарю.
— Али Хара ми каза друго. Къде е Уилоу?
Тя вдигна рамене.
— Не знам, господарю.
— Претърси харема, Али Хара. Намери Бейба и виж дали Уилоу е с нея.
Тарик фиксира Сафие с пронизителен поглед, предназначен да я сплаши.
— Кой е излязъл от харема с твоите дрехи?
— Не знам. — Тя му се усмихна. — Али Хара лъже. Какво ти е казал? В какво ме обвиняваш, господарю?
Али Хара се върна с Бейба.
— Господарката Уилоу не е в харема — съобщи евнухът. — Страхувам се, че я няма, господарю. Можеш да ми вземеш главата, ако искаш, защото я изпуснах.
— Ако трябва някой да бъде да е наказан, това е Сафие. Тя е научила Уилоу как да избяга.
— Милост, господарю — замоли се Сафие. — Нямам нищо общо с изчезването на господарката Уилоу. Може би е откраднала кафтана и воала ми и…
— Стига! — изръмжа Тарик. — Истината, Сафие. Ще ми я кажеш. Ако ме излъжеш, ще те набия.
Сафие тръпна. Не трябваше да става така. Тя не беше планирала нещата да се развият по този начин. Всичко, което искаше, беше да се освободи от Уилоу… завинаги.
— Донеси пръчките, Бейба — заповяда Тарик. — Бастонада!
Сафие затрепери. Беше чувала, че болката е непоносима, а тези, които бяха наказвани по този начин, не можеха да ходят седмици наред. Тя осъзна, че не би могла да издържи такава болка.
Падна на колене пред Тарик, сграбчвайки полите на робата му.
— Моля те, господарю, не ме бий. Ще ти кажа всичко. — Думите й напираха. — Господарката Уилоу беше нещастна тук, ето защо предложих да й помогна да замине. Дадох й дрехи и пари, показах й вратичката в градината и я упътих към брега. Един рибар трябваше да я посрещне там и да я откара в Гърция с лодката си.
— Предполагам, ти си уредила лодката — изфуча Тарик.
— Да, но само защото съжалявах господарката Уилоу. Султан Ибрахим не е добър човек. Тя нямаше да бъде добре в харема му.
— Къде трябваше да я вземе лодката?
— На северния бряг. Никой не ходи там.
Тарик се вгледа в Сафие. Наистина ли беше загрижена за благополучието на Уилоу? Състрадание ли бе чувството, което я беше подтикнало да не му се подчини? Най-вероятно ревност, реши той. Като единствена обитателка на харема Сафие беше станала разглезена и капризна. Но още по-обезпокояваща беше мисълта, че тя е способна и на убийство, за да получи каквото желае. Той трябваше да намери Уилоу, преди… преди какво? Посоката на мислите му беше твърде ужасяваща, за да продължи.
— Не изпускай Сафие от очи, Али Хара — заповяда той, запътвайки се към вратата. — Бях прекалено мек.
— Къде отиваш? — извика Сафие.
— Да намеря Уилоу, а ти започни да се молиш тя да е жива и здрава.
Петнадесет минути по-късно Тарик и Мустафа отплаваха от залива в лодката на принца. Тарик взе курс към северния бряг, молейки се да стигне навреме, за да прихване лодката, която трябваше да откара Уилоу надалече, може би към смъртта й.
Островът ставаше все по-малък, докато лодката летеше напред с вятъра. Уилоу започна да се отпуска и да обръща повече внимание на рибаря. Макар че беше облечен като рибар, нещо у него я притесняваше. Внимаваше да не я гледа в очите, което не беше добър знак.
— Колко време трябва, за да стигнем сушата? — запита тя на турски.
Рибарят изсумтя.
— Разбираш ли какво ти казвам? Още едно изсумтяване.
Разочарована, Уилоу се върна към безмълвните си размишления. Смущаваше се, че не може да говори гръцки, защото се беше запътила към Гърция. Нямаше представа как ще се справи, щом стигне крайната си цел, но благодарение на Сафие поне имаше пари. Лениво се вгледа назад в отдалечаващия се бряг и ахна на глас, когато забеляза друга лодка да се приближава бързо към тях.