— Ще ме забрави — прошепна Уилоу, обръщайки глава, за да не види Али Хара сълзите й.
— Не мога да чета в сърцето на господаря си, но не вярвам да те забрави.
Уилоу се вкопчи в тези думи. Уплаши се, че те може да бъдат всичко, което ще й остане до края на живота й.
Тарик проклинаше отлива, задето беше още много слаб, за да може „Осман“, преименуван на „Ловец“, да излезе от пристанището. По-късно проклинаше въжетата, които се заплетоха, когато корабът вдигна котва, и се кълнеше, че боговете са против него. После започна да ругае вятъра, че не тласка платната достатъчно бързо. Как да се надява да догони „Отмъщение“, ако вятърът и отливът не му съдействат?
Тарик даде знак на Ахмед да поеме кормилото, докато той помагаше да се разплетат въжетата. Беше благодарен, че Ахмед е с него. Вярваше му почти толкова, колкото и на Мустафа. Не, не беше вярно. Вече не вярваше на Мустафа. Вече не знаеше на кого да вярва. Беше пожелал да спаси Уилоу от ужасна съдба, но неговите приятели го бяха предали.
Не му се щеше да мисли, че тя не е била принудена да се качи на борда на „Отмъщение“. Ако е тръгнала доброволно, то е било, защото Мустафа я е убедил, че животът на Тарик си струва тази жертва.
Обичам те. Моля те, прости ми. Това бяха последните й думи към него. Бяха ли искрени? Тя наистина ли го обичаше? Имаше нужда да я чуе отново да казва тези думи, без мозъкът му да е замъглен от някакви отвари. Но вятърът и отливът бяха срещу него. Току-що поправеният „Ловец“ не беше способен да развие такава скорост, каквато искаше Тарик. Уилоу щеше да бъде в леглото на Ибрахим, преди Тарик да стигне Истанбул.
Уилоу стоеше на обичайното си място до перилата на кораба, когато Мустафа й каза, че ще влязат в Босфора на следващия ден и ще стигнат Истанбул след още един ден. Дотук пътуването беше скучно. Всеки ден тя оглеждаше хоризонта, за да зърне някой кораб да ги следва, но не видя нищо.
Макар да нямаше особено основание да вярва, че Тарик се интересува достатъчно много от нея, за да се опита да настигне „Отмъщение“, тя все пак се страхуваше, че той може да го направи — въпреки факта, че Мустафа й беше казал, че няма по-бърз кораб от „Отмъщение“. Уилоу тайно си фантазираше, че Тарик ще настигне флагманския си кораб, но по-практичната част от ума й се молеше да не стане така. Би било не просто глупаво, но и катастрофално Тарик да влезе в Истанбул.
През празните дни в морето Уилоу имаше прекалено много време да мисли за новия си живот. Беше ли Ибрахим толкова жесток, колкото го описваше Тарик? Как щеше да живее в харема, обитаван от неговите съпруги и наложници? Щяха ли да го ревнуват от нея?
Али Хара се беше заклел, че ще я защитава, но щеше ли да може? Тя вече се беше сблъскала със злобните машинации на ревнива наложница. Срещата й със Сафие я беше научила да не се доверява на никого.
Когато мислите й се обръщаха към Ибрахим, бяха придружени от неизменна тръпка на страх. Ако имаше начин да стои далече от леглото му, тя се закле да го открие.
След два дни „Отмъщение“ влезе в залива на Истанбул и хвърли котва близо брега. Мустафа отиде при Уилоу на перилата и я осведоми, че няма да пристанат на някой от каменните кейове, защото можеше да се наложи да тръгнат бързо.
— Смятам да сляза на сушата утре сутрин и да поискам среща с Ибрахим — обясни Мустафа. — Ще му кажа, че „Отмъщение“ е пристигнал с неговото съкровище. Той ще разбере за какво говоря.
Уилоу кимна, но не отговори нищо. Мустафа се поклони отсечено и излезе. Уилоу оценяваше кратката отсрочка, макар че това й докара една безсънна нощ.
Сутринта дойде твърде бързо. Скоро след изгрев слънце тя видя как една лодка се спуска от борда към водата. Мустафа, придружен от няколко човека, се прехвърли през борда и слезе по въжената стълба в лодката. Двама мъже хванаха греблата и загребаха към брега. Уилоу се запита колко ли време трябва да чака, преди Мустафа да се върне. Надяваше се да е дълго.
Върна се в каютата си, след като лодката отплава, искаше да бъде сама, да се стегне и да намери смелост да се изправи пред султана. Не беше толкова смела, колкото претендираше, че е. Страхът от неизвестното я разкъсваше. Единствената й утеха беше, че жертвата й ще позволи на Тарик и майка му да останат живи. Въпреки това тя знаеше, че коленете й ще треперят, когато се изправи пред Ибрахим за първи път.
Денят се влачеше бавно. Смени го нощта, а от Мустафа нямаше никакъв знак. Дали не беше успял да убеди Ибрахим да размени Салиха султан за Уилоу? Да не би да са го арестували? Или нещо по-лошо? Напрежението я убиваше.