Тишината пулсираше, докато Ибрахим я гледаше втренчено.
— Да — пое си дъх той, — тя е прелестна. По-блестяща от луната и звездите.
Издигна се с целия си ръст от креслото и се приближи към нея. Едва тогава Уилоу трепна.
Беше висок като Тарик, но по-страшен, макар и не толкова едър или мускулест като брат си. Спря пред нея и вдигна един кичур от косата й, навивайки го около пръста си. Когато пусна къдрицата, тя възстанови първоначалната си форма, сякаш имаше самостоятелен живот.
— Косата ти е чисто злато. Никога не съм виждал такава. Винаги ще я носиш пусната за мене, когато идваш в леглото ми.
Тя премига, сякаш картината, изобразена от думите му, беше твърде болезнена.
— Очите ти — продължи Ибрахим — са като светли изумруди. Ти си наистина съкровище и си струваш цената.
— Сега, след като видя господарката Уилоу и я одобри, трябва да освободиш Салиха султан — настоя Мустафа.
Ибрахим премести очи от Уилоу към Мустафа с видимо нежелание.
— Още не. Отдръпнете се, за да поговоря насаме с жената.
Мустафа и Али Хара отстъпиха назад към вратата. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го чуват, Ибрахим плъзна жадните си, изпълнени със страст очи по оскъдно облеченото тяло на Уилоу.
— Ти си била дълго време с брат ми, жено.
Думите му не изискваха отговор, затова Уилоу не каза нищо. Знаеше за какво намеква той.
Погледът му стана още по-напрегнат, изражението му се вкамени.
— Той взе ли твоята девственост? Притежаваше ли те?
Уилоу знаеше, че лъжата няма да й помогне. Липсата на девственост беше осезаемо доказателство, че не е недокосната. Поглеждайки право в очите на Ибрахим, тя изрече:
— Да.
Не беше необходимо да казва нищо друго.
Ибрахим се извърна и се приближи към креслото си. Изглеждаше гневен. Раменете му бяха стегнати, ръцете свити в юмруци. Но не седна. Извърна се и тръгна отново към Уилоу.
— Очаквах такова нещо. Знаех, че брат ми няма да ти устои. И така да е, той те е взел, за да ми се подиграе. Ако ме беше излъгала, щях да разбера. Брат ми е страхливец. Не дойде с тебе в Истанбул, защото знае, че ще го убия, задето е взел това, което е мое.
— Щеше да го убиеш така и така — възрази Уилоу.
Той вплете пръсти в косата й и те се забиха в скалпа й. Уилоу ахна, когато силната болка я преряза. Обуздавайки гнева си, тя отпъди с премигване сълзите, избили в очите и, и се втренчи яростно в него.
— Ако не ме искаш, върни ме на принц Тарик.
Хващайки я за раменете, Ибрахим изръмжа:
— Никога! Ти си моя. Тарик не може да те има. Мислиш ли, че не знам, че иска да ме убие и да вземе властта ми?
— Тарик не иска да ти вземе властта — възрази Уилоу.
Ръцете на Ибрахим стиснаха раменете й. Тя премигна.
— Не я наранявай, моля те — обади се Али Хара, втурвайки се да защити Уилоу.
Ибрахим погледна покрай нея към него.
— Кой си ти, че говориш от името на моята наложница? — Очите му се присвиха. — Сега си спомням. Ти си Али Хара, евнухът, който изчезна от харема скоро след като брат ми избяга.
— Да, господарю — призна Али Хара. — Сега служа на господарката Уилоу. Възнамерявам да остана при нея, ако позволиш.
Ибрахим се засмя. Уилоу помисли, че звукът е доста грозен.
— Можеш да останеш, ако искаш, но думата на Кемал е закон в харема.
— Разбирам, господарю — отвърна Али Хара. — Само искам да пазя господарката Уилоу от твоите наложници. Ще се появи ревност, а ти знаеш колко лошо може да стане.
Ибрахим обърна твърдия си поглед към Уилоу.
— Бременна ли си?
Тя пребледня и отстъпи назад.
— Не знам.
Ибрахим тропна с крак като разглезено дете.
— Ще убия брат си, задето те съсипа! Няма да се успокоя, докато главата му не се отдели от раменете му, нито пък ще те взема в леглото си, докато не получа доказателство, че не носиш дете от брат ми.
Уилоу едва не припадна от облекчение. Това беше отсрочката, за която се беше молила. Сведе глава примирено и приемащо, докато умът й започна да крои планове за възможностите, които сега се отваряха пред нея. Имаше най-много един месец, за да планира бягството си. Ако от все сърце си пожелаеше чудо, можеше и да й се случи. Например Ибрахим да забрави, че тя съществува.
Султанът седна на трона си и махна на Али Хара и Мустафа да се приближат.
— Къде е брат ми? — запита той. — На кораба ли е останал, защото е твърде страхлив, за да се изправи пред мене?
— Не, господарю — отговори Мустафа. — Принц Тарик не е страхливец. Той беше… възпрепятстван и ме прати да го заместя.