Харолд Робинс
Пиратът
На моите дъщери Карин и Адреана. Нека животът им бъде изпълнен с разбирателство, любов и мир.
1. С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах.
2. Отклони ви влечението към имйнето и децата.
3. Докато влезете в гробищата.
4. Но не, ще узнаете вие!
5. И отново не! Вие ще узнаете!
6. Не, да знаехте със знание достоверно.
7. Вие непременно ще видите Джехеннема!
8. После наистина ще го видите с очите си достоверно!
9. После — в този ден ще бъдете почитани за благота!
ПРОЛОГ
1933 година
Беше осмият ден от началото на бурята. Такава вихрушка никой не помнеше. Дори и старият Мустафа, камиларят. Той беше възрастен човек, а всички останали в кервана бяха момчета.
Стискайки гутрата близо до лицето си, той с труд си проправи път към палатката на Фуад, водачът на кервана, като на всяка крачка спираше, за да надзърне през тесния отвор на дрехата и да се увери, че не се е загубил, нито пък се е отклонил от слабия завет, който даваше оазиса срещу връхлитащата откъм откритата пустиня пясъчна виелица. Всеки път, когато спираше, песъчинките набождаха лицето му като порой сачми от ловджийска пушка. Преди да влезе в малката палатка, той се изкашля и изсмука всичката си слюнка, за да прочисти гърлото си. Но не събра никаква влага, в устата си усещаше само зърнестата сухота на пясъка.
От стола си до малката масичка, върху която мъждукаше газена лампа, хвърляща само сенки в тъмнината, Фуад вдигна поглед към камиларя. Мълчеше. Мъж като гигант, но не особено приказлив.
Мустафа се изпъна до цялата си височина от почти метър и петдесет, както винаги, когато говореше с водача на кервана.
— Пясък е влязъл в очите на нашия Бог — каза той. — Той е сляп и ни е загубил от погледа си.
Фуад изсумтя. По изключение намери думи.
— Магаре — отсече. — След като изминахме целия път до Мека, да не мислиш, че Той ще ни изгуби от погледа си, когато се връщаме у дома?
— Във въздуха витае смърт — продължи Мустафа на инат. — Дори и камилите я подушват. За пръв път са нервни.
— Метни одеяла на главите им — предложи Фуад. — Като не виждат, ще си сънуват камилските сънища.
— Направих го — каза Мустафа. — Но ги отхвърлят. Вече загубих две одеяла, пясъкът ги отнесе.
— Тогава им дай малко хашиш да подъвчат — нареди Фуад. — Но не много, че да не се разбеснеят. Малко, колкото да мируват.
— Ще спят два дни.
Водачът на кервана го погледна.
— Няма значение. И бездруго няма да тръгваме.
Дребният мъж държеше на своето.
— Все пак това е лош знак. Какво става с господаря?
— Той е добър човек — отговори Фуад. — Не се оплаква. През цялото време се грижи за жена си, а молитвеното му килимче винаги е обърнато към Мека.
Камиларят млясна с устни.
— Мислиш ли, че сега, след като направиха поклонението, молбите им ще бъдат чути?
Фуад го погледна изразително.
— Всичко е в ръцете на Аллах. Времето й наближава. Скоро ще знаем.
— Син — каза Мустафа. — Моля се на Аллах да им даде син. Три дъщери са достатъчно бреме. Дори и за такъв добър човек като него.
— Син — повтори Фуад. — Аллах ще бъде милостив. — Стана от стола си и се извиси над дребосъка. — А сега, магаре — внезапно изрева, — връщай се и се грижи за камилите си или ще заровя старите ти кокали в лайната им.
Голямата палатка, издигната в центъра на оазиса сред четирите огромни палми, бе осветена от електрически лампи, разположени стратегически в ъглите на главното помещение. Зад една завеса се чуваше слабото бучене на малкия бензинов генератор. Иззад друга завеса се носеше приятната миризма на месо, печено на мангал с дървени въглища.
За двайсети път този ден доктор Шамир Ал Фей повдигна завесата, отиде до външната страна на палатката и надзърна навън към бурята.
През тясната пролука пясъкът връхлетя в очите му и той дори не успя да види върховете на дърветата на четири метра и половина над палатката, нито пък края на оазиса, където бушуващият пясък като че ли изграждаше стена, издигаща се до небето. Той затвори процепа и докато се връщаше в главното помещение на палатката, с ръка изтри пясъка от очите си. Краката му, обути с чехли, се движеха безшумно, като потъваха в меките тъкани черги, покриващи пясъчния под от край до край.
Съпругата му Набила вдигна поглед към него.
— Не е ли стихнало? — рече тя тихо.
Той поклати глава.
— Не.
— Кога мислиш, че ще спре? — запита тя.
— Не знам. Във всеки случай няма признаци да отслабва.
— Съжаляваш ли? — Гласът й беше нежен. Той се приближи до стола й и сведе поглед към нея.