— Окей, окей — отговори той.
Тя грабна робата си от стола и тръгна към вратата, но по средата на пътя се обърна с лице към него.
— Всички вие се страхувате от баща ми, но мен не ме е страх. И някой ден сами ще го установите!
Той дълго седя в леглото и пуши цигара след цигара. Беше повече от съвпадение. Дори семействата Риад и Мафрад да бяха в близки приятелски отношения, всичко, на което тя даваше ход тъкмо в този момент, беше някак нагласено.
Размишляваше дали да каже на Баидр или не, но реши да не го прави. Това само щеше да разкрие връзката им и той би трябвало да се прости с работата си. Колкото и либерален в някои отношения да беше Баидр, все пак той си оставаше неин баща.
Може би до сутринта тя щеше да се успокои. Междувременно той реши да предприеме нещо.
Независимо от късния час той взе телефона от нощната масичка и натисна копчето, за да не може никой в къщата да чуе разговора от друг апарат. Набра номера на частен детектив, когото компанията беше използвала няколко пъти.
Когато сложи слушалката обратно, след като размени няколко думи с човека, се почувства по-добре. Отсега нататък щом Лайла излезеше от къщи, щеше да бъде под наблюдение. До края на седмицата той щеше да има представа с кого се вижда и за всичките й приятели в Женева. Вероятно, когато всичко се сглоби, ще е в състояние да прозре действията й.
Отиде в офиса преди осем часа, когато знаеше, че няма никого наоколо и ще свари Баидр на закуска. Тъкмо беше време да му се обади. Вероятно бе включил онова устройство. Набра номера.
Баидр отговори.
— Дик?
— Да.
— Включи устройството.
Чу бучене по линията и натисна копчето. Изведнъж бученето престана.
— Сега окей ли е?
— Идеално — каза Баидр. — Какво става?
— „Арабски кукли“. — Беше лаконичен. — Те са прикритие. Страхувам се, че внасяме наркотици за тях. — Разказа му набързо всичко, което бе научил.
Баидр помълча малко.
— Как сме се забъркали в тая каша? — запита. — Сделката в Бейрут ли е сключена?
— Не, в Париж. Получих информация, че договорът е дошъл лично чрез Юсеф.
— От това се страхувах. Чух, че се среща с Али Ясфир. Но не смятах, че ще има куража да извърши нещо подобно сам. Сигурно са играли големи пари, за да го раздвижат.
Каридж се изненада.
— Вие знаете за контактите между тях?
— Да, но ми се струваше, че само Ясфир поддържа връзката. Очевидно съм сгрешил. Дадох съгласие за всичките му дребни странични сделки. Бяха повече или по-малко обичайни. Но това е нещо друго.
— Какво ще правим с тях?
— Няма много какво да се прави. Не можем да се разкрием, ще е равносилно на това да отворим кутията на Пандора. Една дума и губим целия брокераж с американските митници, както и всичките си привилегии по доставките. Трябва да се справим вътрешно. Първото, което трябва да сторим, е да извикаме Юсеф тук. Да разберем колко сме затънали.
— Ще дойдете ли да се срещнете с него? — запита Дик.
— Не. В Женева е пълно с любопитни погледи. По-добре го накарай да ме посети в Гщаат.
— Окей. Искате ли да дойда аз?
— По-добре остани там. С колкото по-малко хора се види, толкова по-добре.
Нова мисъл осени Дик.
— Чух да се говори, че Мафрад и Риад са много близки. Смятате ли, бившият ви тъст може да има връзка с тях?
— Невъзможно! — Реакцията на Баидр беше убедителна. — Риад е старомоден консерватор. Не би се сближил с мошеник като Мафрад, дори той да е тъне в злато.
— Помислих си, че може би знаете — каза Дик. Пак се сети за Лайла. Думите бяха на върха на езика му, но се разколеба. След като затвори телефона, известно време остана замислен. Щом няма връзка между семействата, защо тя толкова наблегна, че имало? Нещо не пасваше, поне засега.
Вратата се отвори и влезе секретарката му. Тя спря изненадана.
— Мистър Каридж — каза на английския си с швейцарски акцент. — Много сте подранили.
— Да. Имах важни телефонни разговори.
— Искате ли кафе?
— Да, моля. И ми донеси тетрадката си. Трябва да изпратя телекс на Зиад в Париж.
Когато тя се върна с тетрадката, той промени намерението си и реши да позвъни по телефона. Така можеше да му съобщи, че Баидр го вика, по-леко отколкото със студен телекс. Пиеше кафето си, когато Юсеф се обади.
— Шефът нареди да се свържа с теб и ако си свободен, да те помоля да отидеш в Гщаат да се видите — каза.
Нотка на загриженост пролича в гласа на Юсеф.
— Нещо специално ли е? Дик се засмя.
— Не смятам. Между нас казано, мисля, че малко му е омръзнало да играе на семеен мъж. Вероятно търси някакво извинение да се измъкне оттам.
Дик усети облекчението му.
— Ще му предложа извинение. Винсънт се съгласи да прекратим договора, без да му плащаме нещо повече от онова, което сме му дали досега. Мога да кажа, че шефът трябва да слезе от планината, за да подпише документите.