— Юсеф. Ще дойде да се видим след като гостите ни си тръгнат.
— Аха.
— Ще дойде сам. Налага се да говорим нещо важно във връзка с бизнеса.
Тя млъкна.
— Не ти е симпатичен, нали?
— Никога не съм го харесвала — отговори тя. — Знаеш го. Прилича на повечето мъже, които те обкръжават. Събират се като хищни лешояди с надеждата да оберат огризките. Междувременно ти се подмазват, като че ли си някакъв бог. Има още един, когото срещнах два пъти — първия път на яхтата, а втория — в Калифорния, след като ти си тръгна. Али Ясфир. И той е такъв.
— Не знаех, че е бил в Калифорния — отбеляза Баидр.
— Беше. Видях го да влиза във фоайето на „Поло“ тъкмо когато си тръгвах. Беше с Юсеф. Не посмях да им обърна гръб.
Той се загледа в нея. Странно, че тя свързваше двамата. Знаеше повече, отколкото той предполагаше.
— По-добре се качи — подкани го тя. — Момчетата чакат и няма да имаш много време да се облечеш, преди да пристигнат гостите.
— Окей.
— Баидр…
Той отново се обърна.
— Благодаря ти.
— За какво?
— Децата никога не са били тъй щастливи. Знаеш ли, че през последните две седмици ти прекара повече време с тях отколкото през последните три години. Радват се, че баща им е тук. И аз също.
— И аз се радвам.
— Надявам се да продължи по-дълго. — Тя сложи ръка на рамото му. — Отдавна не е било като сега.
Той не помръдна.
— Смяташ ли, че по-често ще имаме такива периоди? — запита тя.
— Ще видим. Винаги има много работа.
Тя отдръпна ръката си. Нарочно внимаваше лицето й да не изрази нещо.
— По-добре побързай — каза, отвръщайки се от него. — Трябва за последно да проверя подготовката на вечерята.
Загледа се в нея, докато тя прекосяваше стаята и излизаше през вратата към салона. Чак след като я изгуби от очи, излезе в антрето и се изкачи по стълбата към стаята на момчетата.
Бяха седнали в леглата си и го чакаха. Той им заговори на арабски:
— Хубаво ли прекарахте днес?
Отговориха му на същия език почти в един глас.
— Да, татко.
— Майка ви ми каза, че искате да ме видите.
Децата се спогледаха.
— Ти му кажи — рече Мохамед.
— Не — отговори Шамир. — Ти. Ти си по-голям.
Баидр се засмя.
— По-добре някой от вас да се престраши, защото трябва да отида и да се облека.
— Попитай го. — Шамир молеше настойчиво брат си.
Мохамед погледна баща си. Очите му бяха широко отворени и сериозни.
— Тук ни харесва, татко.
— Радвам се.
Мохамед се взря в по-малкото си братче, търсейки поддръжка.
— И на мен ми харесва — обади се Шамир с тънкото си гласче. Хвърли поглед към брат си на другото легло. — Сега вече можеш да го питаш.
Мохамед си пое дълбоко дъх.
— Искаме да живеем тук, татко. С теб.
— А какво ще кажете за Бейрут?
— Там не ни харесва, тате — бързо отвърна Мохамед. — Няма какво да правим там. Няма нито сняг, нито нищо.
— А училището?
— Арабският ни сега е много по-добър, татко — светкавично се намеси Шамир. — Мислехме си дали не можем… — Гласът му заглъхна. Хвърли страхлив поглед към Мохамед.
— Мислим си — поде Мохамед — дали не може ли да пренесем училището тук? За да бъдем на сняг и пак да се подготвяме.
Баидр се засмя.
— Не е толкова лесно.
— Защо? — запита Шамир.
— Не може да се пренесе цяло училище. А какво ще правят останалите ученици? Няма да имат училище, в което да ходят.
— И тях ще ги вземем — каза Мохамед. — Обзалагам се, че и на тях тук ще им хареса повече.
— Гувернантката ни твърди, че ти си способен да направиш каквото поискаш — продължи Шамир.
Баидр се усмихна.
— Е, тя греши. Има някои неща, които дори аз не съм способен да направя. И това е едно от тях.
Забеляза разочарованието на лицата им.
— Знаете ли, обаче какво ще направя? — добави.
— Какво? — попита Мохамед.
— След около два месеца имате друга ваканция — каза. — Тогава пак ще ви доведа тук.
— Но може би снегът ще се е стопил — възрази Шамир.
— Няма. Обещавам ви. — Коленичи и целуна последователно двамата. — Хайде сега, спете. Ще говоря с инструктора по ски. Може утре да ни заведе на северния склон.
— Където карат големите момчета ли? — възбудено запита Мохамед.
— Да, но трябва да обещаете, че ще бъдете двойно по-внимателни.
— Обещаваме, татко — отвърнаха двамата едновременно.
— Тогава лека нощ.
— Лека нощ, татко — отговориха. Той тръгна към вратата.
— Татко — обади се Мохамед зад него.
— Да?
— Забравихме нещо. Благодарим ти, татко.
Той се закова за миг.
— Аллах да ви пази, синове мои. Спете добре.
Джордана чакаше в антрето, когато излезе от спалнята им.