— Мъртъв ли? — Баидр се направи на изумен. — Какво се е случило?
— Очевидно е загубил контрол върху колата си и е излязъл от пътното платно. Колата му е паднала от близо двеста метра височина и се е разбила.
Баидр се вторачи в него, после заобиколи бюрото и седна. Лицето му беше мрачно.
— Извинете ме, господа — каза. — Но за мен това е истински шок. Мистър Зиад е мой отдавнашен и ценен сътрудник.
— Разбираме, сър — отговори учтиво полицаят в цивилните дрехи. — Имаме няколко рутинни въпроса към вас, но ще бъдем колкото се може по-кратки. — Извади бележниче от джоба си и го отвори. — Споменахте, че сте се срещнали със Зиад снощи. По кое време пристигна тук?
— Около дванайсет и половина.
— Имаше ли някаква специална причина за късното му идване?
— Налагаше се да обсъдим важни въпроси от бизнеса. За съжаление съпругата ми и аз имахме гости за вечеря и това изключи възможността да се срещнем по-рано.
— Кога приблизително си тръгна?
— Мисля, около два часа.
— Мистър Зиад пи ли нещо, докато беше тук?
— Не много.
— Вихте ли били по-точен?
— Имаше бутилка „Дом Периньон“. Изпи я почти цялата. Но това не може да му се е отразило. Мистър Зиад редовно изпиваше такова количество. Беше любимото му вино.
— Имал е добър вкус — обади се инспекторът. Погледна униформения сержант. Размениха си неуловим сигнал. Инспекторът затвори бележника и се обърна към Баидр.
— Мисля, че с това нашите въпроси завършват, мистър Ал Фей — каза доволен. — Благодаря ви за съдействието.
Баидр се изправи.
— Длъжен съм да направя необходимото за погребението. Тялото му трябва да се пренесе в родината. Къде е в момента?
— В полицейската морга. — Сержантът проговори за пръв път. — Това, което е останало от него.
— Толкова ли зле е паднал? Инспекторът поклати тъжно глава.
— Събрахме каквото успяхме да открием. Идентифицирахме го по портфейла и паспорта. Самата кола се е разбила на хиляди парчета. Колко лошо, че хората не разбират какво значение има най-малкото количество алкохол по заледен път през нощта.
След като полицаите си тръгнаха, Баидр поседя малко, после взе телефона и се обади на Дик в Женева.
— Обади ми се отново с включено устройство — каза, когато Дик отговори. След малко звънна другият телефон и той го вдигна.
— Дик?
— Да.
Баидр изрече с безизразен глас.
— Полицията тъкмо си тръгна. Юсеф изхвърчал от пътя миналата нощ и се разбил.
— Господи! Какво се е случило?
— Пътят бил заледен и полицаите смятат, че е пийнал малко повечко. Беше доста разтревожен, когато си тръгна и изпи почти цяла бутилка шампанско.
Дик замълча за миг.
— Научи ли от него нещо за „Арабски кукли“?
— Твърди, че е въвлечен от Али Ясфир.
— Значи сме били прави. Призна ли си, че му е плащано?
— Не. Закле се, че не е получавал пари от тях.
— Не вярвам.
— Няма значение вече, нали? Умря и всичко свърши.
— Така ли? — отговори Дик. — Още не сме наясно какво ще направи Ясфир сега.
— Няма много възможности. Знае, че не може да ни окаже принуда.
— Надявам се. Но човек никога не е сигурен как ще постъпи този кучи син. Каква ще е следващата му стъпка.
— Когато му дойде времето, ще преговаряме с него — каза спокойно Баидр. — Точно сега имаме някои неотложни дела. Вероятно следващата седмица ще те прехвърля в офиса в Париж да поемеш работата, докато му намерим заместник.
— Добре.
— Междувременно уведоми семейството му и офиса в Париж за случилото се. Уреди също с някое погребално бюро да приберат останките му от Гщаат и да ги изпратят на близките му.
— Ще се погрижа.
— Информирай екипажа да подготви самолета за полет до Бейрут в петък. Джордана и децата си заминават.
— Това не е ли една седмица по-рано от планираното, шефе?
Гласът на Баидр стана раздразнителен.
— Просто прави каквото ти казвам. Смятам, че по-добре ще бъдат у дома. — Тресна слушалката и застина с вперен във видео касетофона очи.
Внезапно стана и заключи вратите. После извади ключа от джоба си, отключи средното чекмедже на бюрото и извади касетата. Пъхна я в машината И натисна копчето „старт“.
За момент екранът побеля, после се появиха картина и звук. Баидр седеше почти като парализиран, докато лентата се въртеше пред очите му. Там имаше всичко, което познаваше и той. Красивото й тяло, упоителните й чувствени движения, думите, тихичките животински звуци, издигащи се до необузданите викове в кресчендо. Всичко имаше там, но този път тя не беше с него. С друг. Евреин.
Екранът побеля в момента, когато възелът в стомаха му като че експлодира в агонизираща болка. Той яростно стовари юмрука си върху копчето „стоп“ и едва не счупи машината. След това погледна ръцете си и забеляза, че пръстите му треперят.