— Знаеш ли какво си направила, жено? Ако това беше станало публично достояние, Мохамед никога нямаше да бъде обявен за наследник на трона. В момент, когато воюваме с Израел, как един арабин може да приеме, че майката на духовния му водач е извършила прелюбодеяние с евреин? Дори легитимността му би била поставена под въпрос. С това действие не само щеше да лишиш сина си от наследството, за което е предопределен, но и да причиниш и загубата на всичко, за което моят баща и аз сме се борили през целия си живот.
— Съжалявам, Баидр — промълви тя. — Ние толкова сме се отдалечили един от друг, та сметнах, че вече нищо между нас няма значение. Знаех за жените около теб. Дори приемах това положение. Сега разбирам, че дори не съм имала правото да се възползвам от възможностите, които ми даде. Вероятно ако бях арабка, щях да го знам. Но аз не съм. И никога не бих могла да живея и да се преструвам, както постъпват те — да виждат какво става, а да се правят, че не виждат, да вярват на думите, които скриват делата.
— За това вече е твърде късно. Вече наредих ти и децата да се върнете в Бейрут вдругиден. Ще останеш там в дома ни в усамотение. До януари, когато Мохамед официално ще бъде провъзгласен за принц и наследник на трона, ти няма да излизаш от къщата, няма да се виждаш с никого, няма да кореспондираш или да разговаряш с когото и да е по телефона, освен с членовете на семейството и със слугите.
— А след това?
— В деня след провъзгласяването ще получиш разрешение да се върнеш в Америка при родителите си. Ще живееш там тихо, докато получиш документите за развода ни.
— А децата?
Очите му притъмняха като син лед.
— Никога повече няма да ги видиш.
Болката в сърцето й я задуши.
— А ако откажа? — успя да запита. Той беше непреклонен като никога.
— Нямаш избор. Според ислямските закони наказанието за прелюбодеяние е убийство с камъни. Би ли искала децата ти да го видят?
— Няма да го направиш! — извика тя ужасена. Погледът му беше неумолим.
— Ще го направя.
Внезапно тя прозря истината.
— Юсеф! Ти си го убил.
— Юсеф сам се уби — отговори презрително той, посочвайки видеокасетофона. — С това.
Беше победена. Не можеше повече да сподавя сълзите си и да го гледа, падна на колене и закри лице с ръце. Тялото й се разтърси от ридания.
Той стоеше и я наблюдаваше безучастно, само тупкането на слепоочията му показваше усилието му да се самоконтролира.
Слез малко тя спря да плаче и се взря в него. Очите й бяха подути, а лицето й — изкривено от болка.
— Какво ще правя? — прошепна дрезгаво почти на себе си. — Как ще живея без тях?
Той не отговори.
Тя се изправи бавно на крака и тръгна към вратата. По средата на пътя се обърна.
— Баидр — промълви, а в очите и гласа й се четеше молба.
— Не си губи времето, жено, не моли за прошка. Върви си и благодари на Аллах за милостта му — каза той студено и непоколебимо.
Погледите им се срещнаха за миг, а после тя сведе очи. Не можеше повече да се бори. Бавно излезе от стаята.
Той заключи вратата след нея и се върна до бюрото. Дълго гледа видеокасетофона, после включи копчето „старт“. Но моментално натисна друго копче: за изтриване.
Лентата се превъртя през машината десет пъти по-бързо от нормалното. Четирийсетминутната лента мина през машината за четири минути. Чу се цъкане и той натисна „стоп“. След малко отново натисна „старт“. Този път лентата се движеше нормално. Но екранът остана празен.
Лентата беше изчистена.
Баидр натисна „стоп“. Машините правят всичко толкова лесно.
Де да имаше някакво копче, което да натиснеш и цялата лента на живота ти да се изтрие, за да започнеш отново.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато се качи на самолета, Джордана се изненада, виждайки, че Лайла и двама млади мъже също са там. Младите мъже, облечени в зле ушити костюми с издути джобове, каквито обикновено носят чиновниците от Близкия изток при пътуване в чужбина, се изправиха вежливо.
— Не знаех, че и вие ще летите с нас — каза Джордана.
Гласът на Лайла беше необичайно предизвикателен. Говореше на арабски.
— Защо, имаш ли нещо против?
Джордана се озадачи. Лайла винаги говореше с нея на английски или френски. Вероятно сега постъпваше по иначе, понеже приятелите й не знаеха тези езици така добре като нея. Постара се да не мисли за това и отвърна на арабски.
— Съвсем не. Радвам се, че си с нас. Само се изненадах. Баща ти не ме предупреди.
— Вероятно е забравил — рече Лайла.
Не е забравил, помисли си Джордана. Не беше го виждала от сутринта, когато й съобщи, че трябва да тръгват. По-късно замина за Женева и само спря в къщата, за да се сбогува с момчетата.