— Прието — каза генералът мрачно. — Въпреки че си бил изтеглен оттам.
— Моят принц обеща да ми даде колкото души ми потрябват — обяви Баидр.
— Добри ли са?
— В личната му охрана има само войници-планинари от Йемен.
— Те ще свършат работа — съгласи се генералът. — Йеменските планинари минават за най-добрите бойци в целия ислямски свят. — Ще ни е нужна екипировка — оръжия, гранати, преносими ракетохвъргачки, храна, вода и други припаси, както и самолети, за да ни прекарат до началния пункт. Ще бъде скъпо.
— Ще имате всичко.
— И още нещо. Ще имаме нужда от хеликоптер, за да ни вземе оттам. Ще планираме пристигането му на пистата според атаката.
— Готово — заяви Баидр. Генералът кимна.
— Колко време ще е нужно за подготовка? — запита Баидр.
— Три дни, ако дотогава успеете да доведете хората си.
— Ще бъдат тук — отговори Баидр. Обърна се към баща си. — Ще бъдеш ли така добър да се видиш с принца и да поискаш помощта, която ни обеща? Бих искал да остана тук с генерала и да подготвим всичко.
Шамир кимна.
— Ще го направя.
— Благодаря ти, татко.
Шамир му хвърли поглед.
— Те са мои внуци. — Обърна се към Бен Езра. — Сърдечна благодарност, приятелю — каза. — Изглежда, Аллах отново те прати при мен в момент на нужда.
— Не ми благодари, приятелю — заяви Бен Езра на арабски. — Струва ми се, че и двамата сме благословени.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
— Мамо, татко кога ще дойде да ни вземе?
Джордана се взря в личицето на Шамир, което се подаваше от края на одеялото, вдигнато до брадичката му. Надзърна и към Мохамед на другото легло. Той вече спеше, очите му бяха плътно затворени, а лицето му бе притиснато към твърдата възглавница. Тя отново се обърна към Шамир.
— Скоро, миличкото ми, скоро.
— Иска ми се да дойде утре — каза Шамир. — Тук не ми харесва. И хората не са добри.
— Татко ще дойде скоро. Затвори очи и заспивай.
— Лека нощ, мамо.
Тя се наведе и го целуна по челото.
— Лека нощ, миличко. — Изправи се и се върна обратно в другата стая, с която разполагаха. Слаба лампа блещукаше в центъра на малката маса, където се хранеха. Останалите три жени седяха около масата и се взираха в лампата. Нямаше какво да правят, нито какво да четат. Дори разговорът не вървеше. След две седмици престой вече нямаше за какво да си говорят, а поначало и нищо не ги свързваше.
— Децата заспаха — каза тя само за да чуе гласа си.
— Благословени да са малките — обади се гувернантката Ан. Останалите дори не повдигнаха глави.
— Боже мой! — възкликна Джордана. — На какво приличаме! Толкова одърпани жени като нас няма.
Този път те вдигнаха погледи.
— Трябва да решим — заяви тя енергично. — Утре бихме могли да направим нещо за себе си. Сигурно в тоя проклет лагер има някъде игла и конец.
— Дори и да има — отговори стюардесата Маргарет, — вероятно няма да ни дадат. Всички дрехи, от които се нуждаем, са на самолета, но няма да изпратят някой да ни ги донесе.
— Трябва да настояваме.
— Няма да помогне — каза Маргарет. Погледна Джордана. — Не мога да разбера защо мистър Ал Фей не изплати откупа и не ни измъкне оттук.
Джордана се обърна към нея.
— Откъде знаеш, че не го е направил? И че ни държат повече, отколкото се налага?
— Просто не мога да си обясня — продължи Маргарет. Покри лице с ръце и се разплака. — Тук е толкова ужасно. Не ни пускат навън освен до тоалетната и тогава пазачът стои пред отворената врата и наблюдава. Не ни дават да говорим с мъжете. Дори не знаем как са те. Може и да са ги убили вече.
— Живи са — каза Джордана. — Онзи ден видях как един човек им носеше храна.
В този момент стюардесата престана да плаче.
— Съжалявам, мисис Ал Фей. Не исках да си го изкарвам на вас. Сигурно просто много ми се е насъбрало, това е всичко.
Джордана кимна съчувствено.
— Смятам, че на всички много ни дойде. Истински ад е да не си в течение какво става. Те го знаят и по тази причина ни държат изолирани.
Отиде до закования с дъски прозорец и надникна през един тесен процеп. Не виждаше нищо освен тъмнината на нощта. Върна се до масата, седна на празния стол и също се взря в мъждукащата лампа.
Загуби представа за времето. След половин, един или два часа — не знаеше колко — вратата на стаята внезапно се отвори. Тя и останалите се втренчиха изненадано в двамата войници, застанали на прага. Единият войниците я посочи.
— Ти — каза той грубо на арабски — ела с нас.
— Аз ли? — запита тя изумена. Това се случваше за пръв път. Дори всекидневните записи се правеха в стаята. Даваха й малка изрезка от „Хералд Трибюн“, на която бяха отпечатани датата и заглавието и нищо повече. Тя ги прочиташе в микрофона и след това добавяше по няколко думи за себе си и за децата. После отнасяха магнетофона и микрофона. Само предполагаше, че тези ленти служеха да уверят Баидр, че са живи и че са добре.