Лайла се загледа в него, а после бавно стана.
Неохотно отиде до съседната стая и се върна с виното. Постави го върху масата и тръгна към стола си.
— Две чаши, Лайла — каза той.
Тя отиде до бюфета и се върна с две прости чаши. Остави ги до виното и седна.
— Нямаме тирбушон — обясни.
— Няма значение — рече Ясфир. Взе бутилката и отиде до мивката в ъгъла на стаята. Рязко чукна гърлото с тапата о порцелана. Гърлото се отчупи. Направи го толкова опитно, че се разляха само няколко капки от виното. Върна се усмихнат и напълни двете чаши. Взе ги, обърна се към Джордана и й подаде едната.
Тя се загледа, очарована от червения цвят на виното в чашата. Не помръдна. Цветът й напомни за кръв. За нейната. За тази на децата й.
— Вземи — рече той грубо.
Гласът й превъзмогна вцепенението, което я беше обзело.
— Не — извика изведнъж и блъсна чашата в ръката му.
Чашата отхвръкна към гърдите му и изцапа костюма и ризата му с червеното вино. Той огледа себе си, после нея и очите му се изпълниха със силен гняв.
— Кучка! — кресна и я удари през лицето.
Тя падна на пода. Странно, че не усещаше болка, а само тъпа вдървеност. Стаята се завъртя пред очите й. Видя как лицето му се навежда над нея и ръката му посяга. Затвори очи и като че болката експлодира в лицето й — първо от едната страна, после от другата. В далечината се чуваше смехът на Лайла.
Експлозиите спряха и тя усети, че нечии ръце раздират дрехите й. Чу разкъсването на плата, докато някой дърпаше предната част на роклята й. Отвори очи. Изведнъж стаята се изпълни с войници.
Ясфир стоеше над нея с лице, зачервено от напрежение, до него беше Лайла, някаква необяснима радост блестеше в очите й. Бавно обърна глава. Двамата войници, които я бяха довели, наблюдаваха, до тях стояха двамата стражи, които пазеха вратата на стаята им, а зад тях още войници, които не беше виждала. Всички лица й изглеждаха едни и същи, всички имаха яростно похотлив вид. Само Рамадан не бе помръднал. Той седеше на стола си, а върху лицето му беше изписано отвращение.
Изведнъж тя установи, че е гола. Плъзна ръце, опитвайки да се прикрие от нахалните им погледи. Лайла се изсмя отново.
— Уличницата крие това, което едно време толкова гордо показваше. — Коленичи и грабна китките на Джордана, раздалечи ги от тялото й и ги стисна. Изгледа войниците. — Кой ще бъде първият, който ще се възползва от курвата на баща ми?
— Съпругата на баща ти! — извика Джордана, борейки се да се измъкне от хватката на Лайла. — Оженихме се по законите на Корана пред очите на Аллах!
Внезапно в стаята настана тишина, някаква промяна настъпи у войниците. С неудобство те се спогледаха, а после бавно се изтеглиха към вратата.
— Страхливци! — кресна им Лайла. — Страхувате се да проявите мъжествеността си с тази курва ли?
Войниците не се обърнаха назад. Един по един излязоха от стаята. Остана само Ясфир, вторачен в тях. После той също се обърна, върна се до масата и седна. С треперещи пръсти вдигна чашата с вино до устните си и я пресуши на един дъх.
Лайла отпусна рязко китките на Джордана и се изправи на крака. Стрелна с очи двамата мъже край масата, а после се отдалечи в ъгъла на стаята. Отпусна се в стола до магнетофона тихичко, без повече да ги поглежда.
Най-после Рамадан се раздвижи. Коленичи до Джордана, пъхна една ръка под раменете й и я подпря. Внимателно я изправи на крака.
Тя напразно се опитваше да се прикрие с парцалите от разкъсаната рокля. Той я поведе към вратата, взе един войнишки шинел, който висеше на стената, и я наметна с него. Отвори вратата и извика на войниците отвън.
— Придружете мадам Ал Фей обратно до стаята.
— Благодаря ви — прошепна тя. Той не отвърна.
— Няма ли надежда за нас? — запита тя. Въпреки че и този път той не отговори, някаква лека промяна в израза на очите му й даде чакания отговор.
Погледна го в лицето.
— Не ме е грижа какво ще стане с мен. Децата ми. Моля ви, не ги оставяйте да умрат.
— Аз съм само един войник, който трябва да се подчинява на заповедите — каза той не без съчувствие. — Но ще направя каквото мога.
Тя впери очи в неговите, кимна и се обърна. Усещаше слабост и леко се препъваше. Единият от войниците подхвана лакътя й, за да я подкрепя. Колкото и да бе странно, докато приближаваха стаята, чувстваше, че силата й се възвръща.
Имаше някаква надежда. Може би неголяма. Но все пак я имаше.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Хамид сведе надолу нощния бинокъл. От мястото си сред дърветата около лагера успя да определи кое е бунгалото на жените. Мъжете вероятно бяха в съседното. Внимателно, безшумно, той се спусна по ствола на дървото.