Бен Езра го погледна.
— Е?
— Открих къде са затворниците. В центъра на лагера. Трябва да минем през всички други бунгала, за да стигнем до тях. В първото са мъжете, във второто — жените. Всяка къщичка се охранява от двама войници отпред и двама — отзад. Командирското помещение е в голямата постройка точно срещу входа. В момента пред него са паркирани три джипа.
— С колко души смяташ, че разполагат?
Хамид изчисляваше бързо. Дванайсет оръдия, монтирани върху стените, винаги по двама души дежурни на оръдие. Ако дежурят по дванайсет часа, тогава само за оръдията са нужни четирийсет и осем души. Осем стражи за помещенията на затворниците. Плюс другите, които видя.
— Деветдесет, стотина може би.
Бен Езра кимна замислен. За нападение можеше да използва най-много осемнайсет мъже. Трябваше да остави двама души да охраняват пистата, която бяха превзели преди по-малко от час. Там имаше седем войници от Братството. Вече всички бяха мъртви. Йеменците поискаха разрешението му да завладеят пистата и той им го даде. Твърде късно си спомни, че йеменците може би не вземат затворници.
Искаше Баидр и Каридж да останат на пистата, но Баидр настоя да дойде с него, затова се наложи там да стоят двама от доброволците, от които нямаше желание да се лиши. Погледна часовника си. Десет часът. В четири сутринта големият хеликоптер, осигурен от Баидр щеше да ги чака на пистата. В него щеше да бъде доктор Ал Фей с пълен лекарски екип. Всичко трябваше да протече с точност до секунда, за да могат да се доберат до пистата преди преследвачите.
Атаката беше предвидена за два часа, а към пистата бе нужно да тръгнат не по-късно от три. За един час трудно щяха да стигнат пеша, особено при положение, че не знаеха какво е състоянието на осемте пленници. Надяваше се, че ще бъдат достатъчно здрави да се справят без помощ. Ако се наложеше някой от тях да бъде носен, не разполагаха с хора за това.
Отново погледна часовника си. Четири часа до сигнала. Взря се в Хамид.
— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш вътре и да разположиш пластичните бомби?
— Ще се опитам.
— Първите удари искам да попаднат върху тези четири големи прожектора. После върху джиповете.
Хавид кимна.
— Искам всички часовникови механизми да са нагласени на два нула нула.
— Ще бъде направено — отговори Хамид.
— Имаш ли нужда от помощници?
— Бих могъл да взема един човек — отвърна учтиво Хамид.
Бен Езра се обърна и погледна войниците. Бяха професионалисти, добре обучени. От тях наистина не можеше да се лиши, имаше работа за всекиго. Очите му се спряха на Джабир. Той не беше млад, но излъчваше ненатрапваща се компетентност. Привлече вниманието му и го посочи.
— Хамид има нужда от един мъж да му помогне за пластичните бомби — каза Бен Езра. — Желаеш ли да отидеш?
Джабир хвърли поглед към Баидр.
— За мен ще бъде чест, ако охранявате господаря ми в мое отсъствие.
Бен Езра кимна.
— Ще го охранявам все едно, че е мой. — По-късно щеше да се сети за тази своя мисъл. Той действително беше негов.
Извика евреина-ефрейтор, който отговаряше за групата.
— Разположи ракетохвъргачките и ги насочи към стената под картечниците. Следващата цел за поразяване е сградата на командването.
Евреинът отдаде чест и се оттегли. Направи знак на капитана от Йемен.
— Избрах твоите войници да поведат нападението. Още при първите взривове на пластичните бомби ще изловите колкото се може повече от картечарите. След това, без да чакаш резултата, ще ме последваш през портала и ще разгърнеш хората си около помещенията на войниците, докато ние търсим заложниците.
Капитанът козирува.
— Благодарим за честта, с която ни удостоявате. Ще преследваме задачата си до смърт.
Бен Езра отговори на поздрава.
— Благодаря, капитане.
Извърна се и отново огледа стените на лагера. На бледата лунна светлина те се открояваха призрачно бели. Отново се обърна. Мъжете вече се пръскаха, заемаха позиции, готвеха се за атаката. Тръгна бавно към Баидр и Каридж и приседна до тях.
— Как върви? — запита Баидр.
Бен Езра изгледа сина си. Колко странно, помисли си. Бихме могли да бъдем толкова значими един за друг. И все пак пътищата Господни водят извън границите на разбираемото. След толкова много години да се съберат заедно в един чужд свят, да преодоляват границите на омразата, всеки за себе си да отговаря на общите нужди.
Старецът потъна в мисли.
— Как върви? — повтори въпроса си Баидр. Погледът на Бен Езра се проясни. Бавно кимна.
— Върви — отговори. — От този момент нататък сме в ръцете Господни.