— Кога ще нападнем?
— В два нула нула. — Гласът му прозвуча строго. — Не желая да ни пречиш по никакъв начин. Не си военен и не бих искал да те убият. Ще чакаш тук, докато изпратя да те доведат.
— Семейството ми е там — каза Баидр.
— С нищо няма да им помогнеш, ако си мъртъв.
Баидр се облегна на дървото. Генералът беше забележителен старец. През двете нощи на дълго и мъчително ходене по най-тежкия терен, който беше виждал, генералът се движеше пъргаво и бързо като всички останали. Нито веднъж Баидр не го видя уморен. Как го наричаха евреите? Пустинния лъв? Прозвището напълно отговаряше на истината.
Бен Езра се обърна към израелския ефрейтор.
— Остават петнайсет минути до началото. Предай.
Войникът незабавно изпълни заповедта. Генералът изглеждаше угрижен.
— Хамид и Джабир още не са се върнали.
Баидр се изправи. Погледна към лагера. Всичко беше тихо.
От една страна се чу шумолене сред дърветата.
След малко се показаха Хамид и Джабир.
— Защо се забавихте толкова? — запита сърдито генералът.
— Трябваше да се справим със стражите — обясни Хамид. — Плъпнали са там като мухи. Смятам, че съм сбъркал в оценката си. Вероятно има сто и петдесет души.
— Това не променя нищо — заяви Бен Езра. — Дръжте се близо до мен, когато навлизаме. Щом изгърмят ракетите, евреите ще дойдат да ни помогнат с пленниците.
— Да, сър. — Хамид се огледа. Баидр беше далеч и нямаше да чуе. — Зърнах дъщеря му. Беше в зданието на командването. С нея имаше още двама мъже. Единият беше Али Ясфир. Другия не го познавам.
Бен Езра направи физиономия. Независимо дали я харесваше или не, тя му беше внучка.
— Предай да не стрелят по момичето, ако е възможно — каза.
— Да, сър. — Хамид се затича и изчезна сред дърветата.
Оставаха десет минути. Бен Езра пъхна ръце под джелабата и откачи колана си. Сръчно го затегна върху дрехата.
На кръста си напипа ятагана и го извади от ножницата. Изящно изкованата стомана блесна на лунната светлина. Бен Езра отново се почувства млад. Оръжието, без което никога не беше влизал в бой, висеше на хълбока му. Всичко беше наред.
Лайла взе нова бутилка кока кола и я отнесе на масата.
— Кога се връщаш? — запита тя Али Ясфир.
— Сутринта.
— Иска ми се да дойда с теб. Тук полудявам. Няма какво да правя.
— Едно момиче на сто и четирийсет мъже и му е скучна?
— Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш — Тросна му се Лайла.
— Скоро всичко ще свърши. Тогава отново ще се върнеш в Бейрут.
— А какво ще стане с тях, когато свърши? — Той вдигна рамене. — Налага ли се? Дори и ако баща ми се съгласи с всичко, което искаме?
— Прекалено много са. Винаги могат да ни идентифицират.
— А децата, и те ли трябва да умрат?
— На теб какво ти е станало? Смятах, че ги мразиш. Заради тях губиш цялото си наследство.
— Децата не мразя. Джордана и баща ми да. Но не и децата.
— Децата също могат да ни познаят.
Тя поседя мълчалива за малко, после се изправи.
— Ще изляза, за да глътна малко въздух — каза.
След като вратата се затвори след нея, Ясфир се обърна към Рамадан.
— Ако не се върна навреме, известно ти е какви са заповедите.
— Да — отговори Рамадан.
— Тя първа трябва да си отиде — нареди Ясфир. — Тя, повече от всички останали, ще ни отведе до бесилото. Прекалено много знае за нас.
Нощният въздух беше свеж и разхлади лицето й. Лайла тръгна бавно към стаята си. Толкова неща се случиха, които не беше очаквала. Нямаше романтика, нито пък каквито и да е силни усещания, каквито си беше представяла. Всичко беше толкова досадно. Скука и празни дни и нощи.
Нямаше чувството, че допринася за освободителната кауза. Отдавна се беше отказала да свързва това, което ставаше тук, с борбата за освобождение на палестинците. Всички войници бяха наемници. И то много добре платени. Като че ли никой от тях не го беше еня за каузата. Интересуваха се само от заплатата си. Съвсем не бе онова, за което говореха момичетата и момчетата в училище. Тук думата свобода означавате друго нещо.
Спомни си, че веднъж Хамид се беше опитал да й го обясни. Но тогава тя отказваше да разбере. Струваше й се много отдавна, а бяха изминали само шест месеца. Защо тогава се чувстваше толкова млада, а сега — като стара?
Спря при входа на бунгалото си и огледа лагера. Беше тихо. Нещо я безпокоеше, но не можеше да си даде сметка точно какво. Очите й доловиха някакво движение върху стената. Единият от картечарите се протягаше. На бледата лунна светлина видя как ръцете му се изпънаха към небето. А после изведнъж се хвърли с главата надолу към лагера. След малко гръмна пушка. Застинала от изненада, тя наблюдаваше как небето сякаш се разтваря и огньовете на ада се изливат върху тях.