Тази мисъл й мина след като се затича. Разбираше какво я бе обезпокоило. Тишината. Беше твърде тихо.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Децата се разбудиха и се развикаха от ужас. Малката къщичка се тресеше от експлозиите, които сякаш се разразяваха навсякъде около тях. Джордана скочи от походното легло, притича до тях и ги притисна към себе си.
Чу, че една от жените в съседната стая крещи, но не успя да разбере коя. През пролуките между дъските, с които бяха обковани прозорците, проблясваха червени и оранжеви светлини.
Още една експлозия разтърси нощта и като че цялата къщичка потрепера конвулсивно. Много странно, че не я беше страх. За първи път, откакто бяха отвлечени, се чувстваше сигурна.
— Какво става, мамо? — запита разплаканият Мохамед.
— Татко е дошъл да ни вземе, миличко. Не се плаши.
— Къде е той? — обади се Шамир. — Искам да го видя.
— Ще го видиш — успокои го тя. — Само след няколко минути.
Ан, гувернантката, се появи на прага.
— Добре ли сте, мадам? — извика оттам.
— Добре сме! — изкрещя Джордана в отговор, заглушавайки шума. — А вие?
— Една треска се заби в ръката на Магда, но иначе сме наред. — Спря, докато още една силна експлозия разтърсваше бараката. — Имате ли нужда да ви помогна за децата?
— Не, добре сме — каза Джордана. Спомни си нещо от един военен филм, който някога беше гледала. — Кажи на жените да залегнат на пода с ръце върху главите си. Така ще са в по-голяма безопасност.
— Да, мадам — отговори Ан с обичайната си шотландска невъзмутимост и изчезна от прага.
— На пода, момчета — изкомандва Джордана, повличайки ги със себе си. Изпружиха се от двете й страни, а тя простря ръцете си върху им и ги притисна към себе си.
Тътенът от експлозиите намаляваше. Сега все по-често чуваше изстрели, примесени с олелията, която вдигаха тичащи и крещящи хора. Стисна децата здраво и зачака.
Лайла бягаше из лагера, който се изпълни с мъже, объркано търчащи напред-назад. Атаката като че ли идваше от всички страни.
Само един човек сякаш имаше определена цел. Видя как Рамадан с пунша в ръце тича към бараката на жените.
Изведнъж си спомни за автоматичния пистолет, който носеше на колана си, и го извади. Тежестта на студената стомана в ръката й я успокои. Вече не се чувстваше така самотна и беззащитна.
— Рамадан! — извика тя след него.
Той не я чу, продължи на бегом и изчезна зад ъгъла на бараката. Без да знае защо, Лайла се стрелна след него.
Вратата беше отворена и тя влезе. Втурна се вътре и замръзна от ужас. Скупчени пред стената на задната стая, жените бяха заобиколили Джордана и момчетата. Рамадан, застанал на тесния праг между стаите, тъкмо вдигаше автомата си за стрелба.
— Лайла! — изпищя Джордана. — Те са твои братя!
Рамадан се завъртя, а оръжието се насочи към Лайла. Едва когато Лайла забеляза пълното безразличие върху лицето на Рамадан, проумя истината. За Ал-Иквах тя не означаваше нищо повече от братята си. Тя отричаше кръвната връзка, но Ал-Иквах — не. За тях Лайла представляваше само инструмент, който можеше да бъде отстранен, когато престанеха да се нуждаят от нея.
Държеше тежкото автоматично оръжие пред себе си с две ръце. По рефлекс пръстите й се свиха около спусъка. Едва когато пълнителят се изпразни и Рамадан тежко рухна на земята, тя проумя, че е натиснала спусъка.
Разглеждайки тялото, забеляза, че Джордана бързо обърна лицата на децата, за да не гледат кръвта, която бликаше от тялото на Рамадан.
Изведнъж усети как чифт силни ръце я хванаха изотзад, притискайки китките към тялото й. Започна настървено да се бори, за да се освободи.
— Лайла, престани! — отсече познат глас в ухото й.
Извърна глава, за да види кой е.
— Хамид! — възкликна изненадана. — Откъде се взе?
— За това по-късно. — Издърпа я заднишком от вратата. Отпусна хватката, но все още я държеше с една ръка и я повлече към една дупка, отворена в стената около лагера.
Когато стигнаха края на гората, бутна я да падне на земята. Тя вдигна очи и го погледна.
— Какво правиш тук?
Той отново натисна главата й надолу.
— Не си ли спомняш първото, на което те научих? — запита той рязко. — Сниши главата си.
— Ти не ми отговори на въпроса — възрази тя тихо.
— Дойдох да те взема.
— Защо, Хамид, защо?
— Защото не исках да те убият, ето защо — каза той дрезгаво. — Винаги си била лош войник.
— Хамид, ти ме обичаш — изрече тя и нотка на учудване се прокрадна в гласа й.
Той не отвърна.
— Защо никога не си ми го казвал?