Той се обърна и я изгледа.
— Какво право имам да обичам момиче като теб?
Бен Езра се разхождаше, даваше нареждания на войниците си, а ятаганът проблясваше над главата му.
Озърна се гневно наоколо. Съпротивата като че ли отслабваше. Огледа се за Хамид, но не го забеляза никъде. Изруга го на глас. Не понасяше войници, които толкова се задълбочаваха в битката, че забравяха заповедите. Беше му наредил да стои близо до него.
Даде знак на ефрейтора-евреин.
— Събери хората си! — След малко стрелна с очи Джабир. — Доведи господаря си! — изкрещя му. — Ще изведем заложниците!
От другата страна на лагера някой откри огън. Забеляза, че натам се затичаха няколко йеменци. Кимна мрачно на себе си. Беше направил правилния избор. Те бяха великолепни бойци.
Баидр пръв влезе в колибата. Щом видя синовете си, сърцето му подскочи. Отпусна се на коляно, за да ги вземе в прегръдките си, когато те се завтекоха към него с викове: „Татко! Татко!“.
Целуна единия, после другия и усети върху устните си солта на собствените си сълзи.
— Тате, ние не се изплашихме, честна дума — каза Мохамед. — Знаехме, че ще дойдеш.
— Да — обади се Шамир с тънкото си гласче. — Мама ни го повтаряше всеки ден.
Той вдигна поглед към нея. Очите му се замъглиха от сълзи. Изправи се на крака полека.
Джордана не помръдна, втренчена в него.
Безмълвно той й подаде ръка.
Бавно, почти неуверено тя я пое.
Той впери очи в нейните. Гласът му беше дрезгав.
— За малко да не успеем.
Тя се усмихна плахо.
— Никога и за миг не съм се съмнявала.
— Можеш ли да ми простиш? — запита той.
— Лесно е. Аз те обичам — каза тя. — А ти ще ми простиш ли?
Той се усмихна. Изведнъж той отново се бе преобразил в онзи, отдавнашния Баидр, в когото се бе влюбила.
— Лесно е — отговори той. — И аз те обичам.
— Изтегляй се! — провикна се евреинът-ефрейтор от вратата зад тях. — Нямаме на разположение цяла нощ!
Бен Езра беше застанал близо до входа на лагера.
— Има ли още някой? — запита генералът.
— Тук сме всички — отговори ефрейторът. Обърна се към капитана на йеменците.
— Поставени ли са ариергарди?
— Да, сър — отговори капитанът. — Четири души с автомати ще пазят известно време. Ние няма да ги чакаме. Ще отстъпят по същия път и след няколко дни ще ги вземем оттам, където кацнахме. — Бен Езра кимна. Това е то добър войник.
— Колко пострадали имаме?
— Един мъртъв, няколко повърхностни рани, това е всичко.
Бен Езра се обърна към евреина.
— Двама мъртви.
— Имаме късмет — каза сериозно генералът. — Спипахме ги по бели гащи! — Погледна към пътя. Отвлечените надаваха радостни възгласи. Летците бяха в добра форма, също и жените. Образуваха малка групичка и се опитваха да говорят едновременно. — По-добре ги накарайте да тръгват — каза Бен Езра. — На нашите приятели няма да им е нужно много време, за да установят колко сме малобройни и тогава ще ни подгонят по петите.
Евреинът тръгна. Бен Езра го извика.
— Виждал ли си сириеца?
Войникът поклати глава.
— Не съм го виждал, откакто влязохме след взривяването на ракетите. Беше пред мен и изведнъж изчезна.
Бен Езра се озадачи. Някакси не се връзваше. Освен да е убит и да лежи някъде, където не са успели да го намерят. Не, това не беше възможно. Сириецът беше много добър войник. Рано или късно щеше да се появи. Бен Езра се обърна и тръгна по пътя. Погледна часовника си. Три часът. Точно според плана.
Ако хеликоптерът дойдеше навреме, сутринта щяха да закусват в палата на принца.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Дик Каридж вървеше бавно из лагера. През отворения портал видя как другите поеха по пътя към пистата. Но той още не беше готов за тръгване. Имаше да свърти още нещо.
От време на време се чуваха изстрели от различни краища на лагера. Йеменците си гледаха работата. Бавно и предпазливо Дик отваряше една по една вратите на бараките. Никаква следа от него.
Все пак трябваше да е някъде тук. Не бе възможно да се е измъкнал преди атаката. Никой не можеше да напусне лагера, без да го забележат. Освен това чу как Хамид обясни на генерала, че го е видял петнайсет минути преди да започне всичко.
Обърна се, за да погледне отново в бараката на командирите. Пред нея бяха трите изгорели джипа. Замислен тръгна натам.
Веднъж вече бе прегледал бараката, но може да е пропуснал нещо.
Предпазливо приближи до вратата. С автоматичния пистолет в ръка застана от едната й страна и я разтвори. Изчака малко. Отвътре не се чуваше никакъв звук.
Влезе. Първата стая беше в пълна бъркотия. Ракетите бяха пробили дупки в стените. Хартии и мебели бяха пръснати из стаята, като че ли беше минал ураган.